мекотата на сбруите когато се скъсат

разгулни - и в разгула уморени
кентаврите заспиват първо човечески
тогава будните им торсове
ги отнасят правилно към
утешението:

няма преки пътища от
тарика до хахика, башшар*
не прогледнал ни правоверен
дори не талантлив;
казват, трябва да си само
разбойникът с восък в ръка
/може свещ дори и крадена може също
ланолин от овцете ти ако е недъгав пастирът
или жожоба или най-добре убий
бобъра на страха си/,
който иде да снеме отпечатък от
ключалката на зданието
сетне влиза
безукорно красив в сами утробата на
истината и остава глух за
стоновете й

при все това

'дали извлякоха
имената ни из пропастта, или
така ще крачим докато
планината ни ги спомни?
саида аз ли съм или е само
ехото на оня рид?'

не значи много
щом ще ни застигне
най-късната от всички доби в
сподобяване, башшар.
така е, понеже
кентаврите в главите ни са
най-разюздани тъкмо
в юздите си.




*Башшар - 'който носи добри вести'

Bread.
Shiro Tazumi








some grafts

или
пожеланите инокулации
( grazie, chris )

парабола на протягането
към сянката
когато
мракът изрязва пръстите и
дланите с търпеливо прилежание усвояват
нрава на граничната межда

парабола, любима моя клопка
протягам очи следвайки очертанието ти
отведи ги от
мен

парабола, любима моя
с инцизии които не
зарастват бликащи сол и
маразъм

докосвам с изрязаните си пръсти
линията ти
загребвам
празно

прегръщам се с
ласото ти
моя парабола

знам,
my stitches itch so
dearly