и тогава го попитаха кое време бил раждан
и помни ли първата си умора,
а той кимна в миролюбиво смущение,
и рече присънно, с гневлива строгост:

виждате ли, развъдници на буфо алвариус, въобразили си велемощие над сърца, собственост върху отговори, престация
на опрощение и какво ли още не,
не помни капелата ми от кора на жълта диня каквото питате,
и не иска да знае, докато никой от вас не отърква слабоумната си фантазия
в бузите ми,
понеже му се видяли щедри плодници на октомврийски шафран и бърза
да ги осени с похотта си;
лилавият минзухар умира след пладне,
мигар унесли се бяхте слънцето като превали,
а ако спяхте, нима утро сънувахте?!

и продължиха по пътя си, а един изостана
и между очите го пита това, без да мигне:
речи, старче, де посади семките от динята;
не ли гдето тревата е огнена, а скорците морави
и вият гнезда високо в скалите?
недей придиря за широките ни зеници и сладката пръст, помътнила свестта ни.

че принеси от твоя мед към устата ми да го вкуся, храбрецо;
може и от него място да е, утробата хтонова дето нагостих със семето,
а пътят ми до там и обратно по-дълъг от твоя да е бил.