*
внезапна плеш, лъснала като изгрев,
ще приемеш ли калема на сладката вода
и канонадата от мътнобели луковици разкаяние,
и скърбящата на прага милостиня от старомодни маргарити?

нямам дъно и отдавна не търся брега.
мисля, че вече обичам пристъпа на зъбите ти, смъдящата лютивина. не твоята,
това е всъщност общата ни ревност,
отлята венечно у теб да назидава двама ни за несвободата ни

любезничим от страхопочитание. аз непромита нефели, ти –
всичкият сребърен нитрат в тази галактика,
дървеният нар под мокрите ни тела – моето прокуждане, снето на плака;
два каона със странност нула, прогерични деца с рибешки усмивки, прекрасни дебили

а предразсъдъците се членят до игленици,
но ти няма да изплюеш отхапаната туфа от черепа ми,
за да прогизне семето, което пося,
и ще стискаш до побеляване русия ми хаш, нали