погнуса. определяне

стискаш острието тъй дълго че кожата сраства с метала
/оближи юмрука
оближи юмрука си и преглътни електричеството/
- но не изящният химеризъм на гилмор който не отлепя пръсти от струните
а повече свирепият пачуърк на океана при брега
сърцето иска да се пръсне от страхопочитание заради старанието на повторенията
но се смущава като при вида на камея
поради очебийността на стареенето
и просто трепва
милосърдно
ето това е погнусата на снизхождението

обелване на копито когато никой не бива да отпада от впряга
/и веригата е една а целостта неподкупна/
най-доброто което може да се направи е и единствено
- единият отрязва забралото в другия и сетне изсмуква кръвта от мястото
пропивайки се с разболяването
насищайки се като кания с похожденията на нож
обикновено ти
обикновена мен
а после подгъваш крак за симетрия в накуцването
направлявайки едновременно несъвършенството
и удивлението си от вкуса на кръвта ми
такава е погнусата на обичането


ръждива от rokia traore .. този текст остава така непресят-непремесен, защото се пръкна на важна дата 12/08

*generate me limply

да възникваш като плесен, всеки път отново
наистина, сладка плесен, всемогъща с биологическото си нищожество,
но все пак просто плесен.



*Steve Harley & Cockney Rebel - Sebastian

тъканно нежен и жилав във костите,
думите ти като неми змийчета се плъзват от отвора, без да бъдат изговорени.
прозвънява секундата за отричане, но ти си зает да поникваш в мокрите глави на екзекутори и не чуваш звука, а тя е единствената, която ни бе обещана.

бликва остра гора.
в уморените гоблити грейва най-бялата смърт и окосява навреме езиците.
ще признаем накрая, че изпихме дори и леда през пипетата.



честит д., северен.

о паразитните прекъсвания на
ръждивата вода
в петна от мед откапал от тинтяви
(сини)

и също тъй безгрижието на
коварните апостоли на зимата
и тихото й (бяло) пладне
насред съня

полетата окоренена скръб и
грубите налакътници на 'мислителя'
(тъй морави)
прикриващи разтлението в ставите

нима ги мисли някой, а
нима ги помним



благодаря ти, северен. аз отпих и се моля да е била моята чаша ('по заслуги'); сега ти - и смело.

ама, видите ли, нямало място; МЯСТО нямало за белязване на обредно студените пети на бегълците (декларираните)! и все пак тихите прелести на ужаса са тук, до една - едва доловим фебрилитет, загатнат 'нос' на неизсънуван пушек, съвсем несвенливо пончо от наелектризирано велкро върху гърба на завръщащ се свой и притракване на замръзнали конци за бъбриви лабии.

и бобини от благочестив скреж.

признавам се
и сенколюбивите ти пръсти се забиват в докъдето съм тлен:

ето как зъзнейки узаконяваме треската си.

вече само врабците
влачат талигата с пластмасовите заклинания, обути
в олющените ни котурни

и евтерпите с красиви лица –
тези малки и подли замечтаващи демони..

но толкова за сухожилията
[просто тази картина отмина]

искаш да се събудим и да не познаем телата си
или онова, което е обесено на шиите;
та нали няма да можем да си простим,
всеки на себе си,
войнолюбиви и нарцистични.

a всъщност
маркировките са изличени от кълвачи.

всички останали птици са деволюирали
закърняват обратно в змии и не зная,
не помня къде започва тревата

пружинираща меко, заклана от изгрева изнежена плът.

не е ли прекрасно, че все още забравяме
не е ли..
не помня

..//смолисто и хлъзгаво
отзява като лека нощ, невронен коктейл за
хартиени пижами с крака и
паяци със спестявания от луга

вдъхновеното отегчение -
най-чистият катран за мидийския огън на несъстоялите се

като знаме, в което да се закълнеш от жалостивост
към изобличените републики на нищожността и
нелепите двубои на гневливите срещу
простодушните

и там някъде аз
с принудителната си естественост

при другите укриващи се
- лицата им луничави от диафрагми на съмнението
и звездовидните канали на безнадеждността

нека вървим, нека сме болни палячовци с вързани смешни ръце
казваш, а думите ти
висят като укор - сякаш праханка
с форма на
още висока и ненацупена гръд

нахлузваме
онази благосклонност
с която харпунът за китове отказва да кимне понякога
а сетне дамаскините си от низините и
междуречията
като старателно крием разтревожените им кантове
защото огънят близва един път за цяр
а повече от веднъж
за да изцери живота

и в края на пътеката -
разсипани
шепа замръзнали трънки