ръждата във вените

/старите монаси казаха, че трябва с нож, но единият подаде
ръженa/
подстригва се,
отстъпва на крачка зад себе си, сетне настъпва и
сянката си
/достатъчно пъти, за да отброи пречупванията в образа, и така я утъпква до хлътване/
отгоре строи закономерност, която да окачи на носа си, щом потъмнее достатъчно,
за да се чува.
от-шествието е
семпла красота:

подстригвам се - в огледалото.

само
лимфата още клокочи в нестройните теснини на крачките, изминати от камъка. понякога ги строява и подравнява, заради марша на дните. харесва се как
с великолепна настойчивост доубива суетата под пъпа си
и всички онези коридори, с които са червиви камъните по пътя, изопнати като
лъжа
коридори-стрелки, изтръгнати от метроном, превърнал се в
пепел /урна за време/
сламеното кречетало се разпява с плашилото от трева
/злакът сред пустошта плаши врабците до смърт/. и все пак
стипца зад миглите или зелено пре-мигнала степ? казвам само, че
не аз дойдох, а пътят насам ме доведе.
да го поема или аз да поема по него
той /пътят/ придойде сам и се положи в
краката ми, настоятелно молеше да го
извървя, но аз извървях всичките си причини да остана до себе си,
а той да пълзи като закана в крачките ми,
и посоките се извървиха като мъниста от наниза
/нека те отведа оттук/,
а аз само
легнах отгоре му,
легнах отгоре му, за да го
спра.

положи друга стойност за мене в системата.


Д Е М Е Т Р И Ъ С!
you know I ate myself while trying to ape myself
I ain't good enough to choke; wtf