--/
младата нощ извива ръцете ми с най-доброто от sisters of mercy и нахлуват мокрите отърсващи се кучета на 'добрите стари дни по нощници', размахват потните камшици на езиците си по бедрата ми, увяхнали от умора (чий ли сън са преплували? течността е лепкава) гъста, смолиста виновност по кожата ми, тъкмо когато притреперва от думите на адонис. адонис, красив като елен, строен, самотен и силен, адонис, непорочната маслина в коктейла на бавното ми свечеряване (някой пожела ли да подам солта?) казва ми колко обича особеното полюшване на бедрата ми, когато натежават вечер, тектоничния релеф на гърба и начина, по който походката ми всява смут навсякъде. лекият му загар, който се протяга с всичките си форми към меката ми облост, е кладенец с изгряващи звезди, оживяло средновековие. последното го изричам, докато се впива в устните ми, които успяват да отцедят само нещо като окови(е). толкова си крехък.. а аз съм само страх и болка; отмини по пътя си нататък, адонис. казва, че съм болезнена красота, че е дошъл за болката в мен, че ако бил дошъл заради красотата, нямало да прегризе въжето за връщане.
(../ задушавам се, козината им е пръхкава, тази слуз е стара, стараа; неотмиваема. клепачите ми отново ще прогонят кучетата. завещават ми - всеки път - само всички тези петна по кожата.. настръхнали петна. говеещи смисъла.
но красавица е, господи, отърква се до електричество в мен; ела, нощ, marian, alice, lucretia, suzanne, dominion. удуши ме с the temple of l.ve; косите ти скриват страбизма на нозете ми, хладна моя