ама, видите ли, нямало място; МЯСТО нямало за белязване на обредно студените пети на бегълците (декларираните)! и все пак тихите прелести на ужаса са тук, до една - едва доловим фебрилитет, загатнат 'нос' на неизсънуван пушек, съвсем несвенливо пончо от наелектризирано велкро върху гърба на завръщащ се свой и притракване на замръзнали конци за бъбриви лабии.

и бобини от благочестив скреж.

признавам се
и сенколюбивите ти пръсти се забиват в докъдето съм тлен:

ето как зъзнейки узаконяваме треската си.

вече само врабците
влачат талигата с пластмасовите заклинания, обути
в олющените ни котурни

и евтерпите с красиви лица –
тези малки и подли замечтаващи демони..

но толкова за сухожилията
[просто тази картина отмина]

искаш да се събудим и да не познаем телата си
или онова, което е обесено на шиите;
та нали няма да можем да си простим,
всеки на себе си,
войнолюбиви и нарцистични.

a всъщност
маркировките са изличени от кълвачи.

всички останали птици са деволюирали
закърняват обратно в змии и не зная,
не помня къде започва тревата

пружинираща меко, заклана от изгрева изнежена плът.

не е ли прекрасно, че все още забравяме
не е ли..
не помня

..//смолисто и хлъзгаво
отзява като лека нощ, невронен коктейл за
хартиени пижами с крака и
паяци със спестявания от луга

вдъхновеното отегчение -
най-чистият катран за мидийския огън на несъстоялите се

като знаме, в което да се закълнеш от жалостивост
към изобличените републики на нищожността и
нелепите двубои на гневливите срещу
простодушните

и там някъде аз
с принудителната си естественост

при другите укриващи се
- лицата им луничави от диафрагми на съмнението
и звездовидните канали на безнадеждността

нека вървим, нека сме болни палячовци с вързани смешни ръце
казваш, а думите ти
висят като укор - сякаш праханка
с форма на
още висока и ненацупена гръд

нахлузваме
онази благосклонност
с която харпунът за китове отказва да кимне понякога
а сетне дамаскините си от низините и
междуречията
като старателно крием разтревожените им кантове
защото огънят близва един път за цяр
а повече от веднъж
за да изцери живота

и в края на пътеката -
разсипани
шепа замръзнали трънки

онези на топло

на подбудителите към дъжд раздават топла леща,
на валялите - само топло

(така ще избереш къде да пристигнеш.
вече там, остава да познаеш своите
измежду колоните осъдени;
гледай за мухи и птици в ниското
и излъхват ли пара пищялите им.

всички сърца са филцови

също и твоето, но не бой се;
трябва само да изтъчеш останалото,
щом веднъж си се строил.

ще подбереш най-фините влакна,
най-добрите бои,
а краищата ще оставяш свободни,
защото
дълго ще валиш,
а превалиш ли, възелът ти ще е един,
само един.)

възрадвай се

златото ми почернява


виж как катранът е потекъл от върха
към корените му
и също вероломството,
с което ще приижда тласъчно
непредвидимо

опипва чистоплътно - с пръсти на слепец
и търси единствената здрава вена
и весело нанизва острия си шверт в
разплискалия се кармин

докато бронзовият бра набива
пироните си светлина в стената


до карналава ще са наковани вече всичките

и онази огърлица от шийни прешлени
а ръцете ми - каменна сол, изпечена на керемида.
пресипнал и стичащ се на
преспи дозволения и необорени повърхности
охолствайки с мехурите инфлация
на
принципи, на стидни стигми, на забрани

погалваш го по козинката разкаяния
помилваш го от шепа (кичур) само
- лупусът е исполински!!,
но без да скубеш, че и в шепите боли

а той
зарива се дълбоко,
зарива се от смях