Sunday, February 11, 2007

за из път

измервам тъмнината си, като се изрязвам от нея;
наричам се
бледо сияние
и ще го облека в дълга тога
/несправедлива тога -
съшита е от ризи, раздадени с клетва
"ближен като съдраната ми кожа" и прорицание
"блажени ближните ми"/,
с ръкавици от тюл с нарисувани нокти, лъстиви,
и тюлът ще бъде по-здрав от кожата на ръцете,
безпомощна
като мех за вода, ако пътят е дълъг

кой ли път ще е кратък, обаче,
с тежък шал като този,
везан със светлина, апотропейно преметнат
около шията на обесник, надзърнал през процепа?

афелият ми
е наследствен, като изваден от ракла е;
веднъж разтворила ъгъла на максимално
отдалечение според завещанието, изписано
в праха върху вещите в раклата,
и започвам да апроксимирам

до горещото кълбо
остава само едно решение с бързината на
'хуманна екзекуция'
и дължината на механично проклятие,
да дорисувам очите и да погълна вода,
достатъчно
за прехода



_____
иначе
ям стипчиво манго,
сресвам за хиляден път рижата пантера
в косата си /мърка/м/ и отново
подреждам отговорите преди
въпросителните погледи

2 comments:

  1. ярко жълта е пепелта по дъното ми

    ReplyDelete
  2. да се продъниш до поредното си двойно дъно: това е слънцестоене.


    заразително слънце, I dare hope

    ReplyDelete