литургия на оглашените

кората ми
сълзи изобличение
и методично насмолява лада си

ликото все така домогва такт 
и драска 
дрипава синусоида 

и бубите
си пъплят кротичко
тъкат катани
вяло
вяло
вяло..

под сянката 
на гърбава праханка
сияе прошка
ах!


(да можех само
да се пресегна, Господи
да можех 
да изгладя гърбицата..  

но знам, че 
Ти ще ме дочакаш)

и заприиждат нервно
тъкани с образование
и стволови велможи с ред по списък

и как хрущят момиците на зимата
в цинобъра под небните дъги..

и мангонелите
закрепват фетусите си възторжено 
- гирлянда стенобитни недоразумения

когато идвам сетна, малка, сънена

ето ме,
имала съм да идвам
да покашляме отново чорлави
край запуснатите димоотводи на Cрамните бани
и да примижаваме пред заемите спорна Τράπεζα
в изтънялата хартия на клетвеници
                                           прокъсани от наизустяване

хайде, да попеем като някога
химните от прегракналите тържища
на всевъзможни равенства и братства
so sheer so queer my dear
no foam no home no dome you leer

а сигурен ли си изобщо, че ме повика
човек може винаги
да се стопли в
престилките на духачите на стъкло
сред подпийналите тълпи осиновители на инфлатона
със захвърлените качулки на чучулигите
                                                    замръкнали по чуждо
или направо
в сантименталните парници на съня

но - имала съм да
идвам

изпровождам молитвите си
сушени на зимно слънце
натъпкани до орехите в коша за гръб
пълнолетни
анемични
и невежи


признавам Те, отблъсната Светлина.
признавам Те, молибден в дебелата берта на
отказаните ми премълчавания
на тихите ми меки изходи
на веселите ми глухи смърти
на осиротелите ми знамена
така дълго след като Ти призна мен

погнуса. определяне

стискаш острието тъй дълго че кожата сраства с метала
/оближи юмрука
оближи юмрука си и преглътни електричеството/
- но не изящният химеризъм на гилмор който не отлепя пръсти от струните
а повече свирепият пачуърк на океана при брега
сърцето иска да се пръсне от страхопочитание заради старанието на повторенията
но се смущава като при вида на камея
поради очебийността на стареенето
и просто трепва
милосърдно
ето това е погнусата на снизхождението

обелване на копито когато никой не бива да отпада от впряга
/и веригата е една а целостта неподкупна/
най-доброто което може да се направи е и единствено
- единият отрязва забралото в другия и сетне изсмуква кръвта от мястото
пропивайки се с разболяването
насищайки се като кания с похожденията на нож
обикновено ти
обикновена мен
а после подгъваш крак за симетрия в накуцването
направлявайки едновременно несъвършенството
и удивлението си от вкуса на кръвта ми
такава е погнусата на обичането


ръждива от rokia traore .. този текст остава така непресят-непремесен, защото се пръкна на важна дата 12/08

*generate me limply

да възникваш като плесен, всеки път отново
наистина, сладка плесен, всемогъща с биологическото си нищожество,
но все пак просто плесен.



*Steve Harley & Cockney Rebel - Sebastian

тъканно нежен и жилав във костите,
думите ти като неми змийчета се плъзват от отвора, без да бъдат изговорени.
прозвънява секундата за отричане, но ти си зает да поникваш в мокрите глави на екзекутори и не чуваш звука, а тя е единствената, която ни бе обещана.

бликва остра гора.
в уморените гоблити грейва най-бялата смърт и окосява навреме езиците.
ще признаем накрая, че изпихме дори и леда през пипетата.



честит д., северен.