Geschwatz :: [думите]

"лениви, безволеви жаби, ако избираме да ги проспиваме. конвулсиите им в скобите - няма такъв тензометър! скобите - нашите ожесточени, вкочанени от неуместеност, сами уместващи скоби, разцъфтели от кръвонасядания; лекият шок, който утвърждава реалността на удара и абсурда на самопораждането; диафрагмалното въздъхване, когато съзнаваш безполезността на възможната митология в тези кръвонасядания - повечето дървовидни, някои с форма на слънце, като ликото на лотоса. Вторите - в скобите на прекосилите площада на лудостта (зоната на щастливото слънчасване) разтворен, свити сетне в грижливото му ветрило. Всички онези ледени скоби, където се гърчат думите, спасени.

(да речем, “мама”. Мама ще се погрижи за всичко, за всичко ще се погрижи, някога. Расти ни прораснаха от празните скалпове, расти от думи на кредит, анюитетно оперение. Но и скалп свалям, ако довършиш онова за жабите; сетне почваме да мълчим)

"беше време - окряквах света, че си лягам само с отбрани думи, малко думи. И колко ни е весело да си придърпваме общата завивка. Всъщност се дебнехме и помня, че никога не заспивах първа - "

(отвита или развита?, но (мама ли щеше..) "натаралежени от студ" изпада от скобата. Звучи като облекчаващо признание, макар поезисът в него да е кукувичи, краден, а драмата – разсиновена в прозодия. Все пак, забавно е да го правиш/случваш като признание, защото указва на посинели връхчета и следователно принудително обездвижване, което надяваш върху хроничната си апатия и разтръбяваш колко неспасяемо болен си.

влиза някой. "Мама"? Не носи нищо в ръце, но ще повие таралежите. Някои ще откажат, но и те ще бъдат повити. Походката й трябва да е обещание.

mani/queen of percussion
("got a crush on a pretty pistol" - Marilyn Manson)

[ти си красива пушка за моя бавен куршум,
саждите ще изглеждат прекрасно върху бялото ти хало,
а цевта ти е мамещо празна, по-куха от ‘о’ в
'свобода',
бъди ме у себе си]

..нека заляза в очите ти всички онези гори
от ръце, които помахваха, сочеха, наюмрючваха мъст и сетне
люлееха безсънието ми в плиткото, олюляваха сенки в
гърба ми,
свистяха и бъркаха в гърлото, подпалваха, мамеха -
онези мъждукащи в синьо гори от длани със стигми и разрези,
необратимо изглаждащи линии, свличащи дрипава
хиромантия, горите от пусти
прегръдки, изличени посоки, неизвършени жестове.

[и цялата тлен не отнема
нищо от мен, не прибавя, не дебне, не ме похищава,
бъди за мен
виж как в това разложение съм съвсем равнодушен,
виж ме вярващ и кремъчен: аз
разбирам тревата, която покълва в цевта ти за мене сега -
екстатична е,
корпусът
бъбне неистово]

..чувам
халосния си изгрев у теб,
двуутробна и точна за твоето
тихо олово и бъдна
съм.

l.ve is an act of blood [and I’m bleeding]
dream theater

е ръка,
която изтегля контур, обладан от вертиго: самозабравила се
в разширението си спирала на ключ сол, отказваща да се
пречупи, да извърши закономерния си падеж и сетне да огъне
онази скоба в подножието,
удържаща пропадането,
е
'акт на кръвта', плът на времето, за което се разбягват всички
състояния или се случва онова, за което казват: ‘без време стана’,
музиката с хроматичните междуособици
и прекъсванията в хармония,
също и онова famine в ушите
на бедния Йоханес*
е (крещя ли?)
ключ, който трябва да удържи петолинието, петте сфери, петте
сетива, петте книги.. красиво разстроени, без време
разпадащи се все във времето, петте брадви, разцъфнали в
пулс и старинна еротика,
незакалени и окаляни.
не извивай тази скоба.


*Й.Кеплер

B.Y.O.B.

Думите,
от които щеше да дойде облекчението, ако ги бяхме изрекли
онази планина мнителност беше рухнала овреме, нямаше ехо
а мъхът не никнеше и в ниските регистри,

насъбраха цялата пролет на миг изповядано лутане
и се възправиха като дървета насреща ни -
брони, готови за обличане, съшити с митологично лико
но всичките им ябълки бяха гнили, а кой ли гений ще пожелае да го удари круша,

опушиха върховете им дузина непорочно заченати в сенките мисли, които
опожариха дръвниците на обвинителите си и гледаха как цъфваха дръжките на
незакалените брадви и хумусът стенеше,

зад върховете им гръмна изгрев, за изненада на себе си
и разпръсна едничката порочна идея (за загнездване] в стръкове слама - златисти и остри и лъскави,
защото и калта не посмяхме да изречем.

И не ехото беше виновно.


-------- / ---


//--
--/-

езикът,
на който приключение е тъжна дума,
защото смразява с покана за край,
който продължава дълго
едно дълго при- ключване

улавя безмилостно и държи под ключ
до следващо замечтаване
длани и китки, разтворени за прегръдка -
най-личната
(както при сигурен сблъсък - ключ пред гърдите с болезнено разперени пръсти)

безскрупулно стягайки в гърлото с
абсурдното обещание за приласкаване, прием,
пристигане преди самото тръгване

езикът, способен да изпише
пепелта преди огнивото и
трепета преди скок
като
актиния върху устните

born in a night delivery

Игличките
ниско под глезена.
Стъпваш в дирите само на няколко хиляди грешници и
никой от тях не е виновен за щастието ти.
Страхувай се, това е красотата.

Винаги ще си бос пред сянката,
пораснала по билото преди теб.

Обичам беззащитността ти,
защото зад нея пари и следователно имам
какво да довършвам.
Имам кого да отричам безпощадно
и искариотски да соча,
задето още съм,
(доколкото).

Пия време от теб.
Нямаш свършване, когато съм жадна.
Приижда жаждата на прилепи,
малко остана ненаситена.

Страхувай се, това е красота.
Временно е,
после ослепяваме
напълно щастливи.

баня за снимката
[snap]shot

..нашепваш в шепи,
свити в полумесеци привичен ужас:

влез през едното ми ухо
и излез през другото:
ще станеш юнак нечуван,
ни с думи да го разкажеш,
ни с перо да_

да те гледам искаш

виждам те
като на длан
и с дланите си
снемам негативите ти
снемам раменете ти от болката
(тя беше моята вярна болка!)
хълмове от краката ти снемам,
аристос

и всичките ти игли виждам

и слушам:
ще ти откъсна ухото нечуващо,
още щом прокарам конеца си през него,
само нека да сваля
напръстника на
всички тези думи,
само да_

(снеми това,
не снимай)

макар че сраснал се е:
венозен клин
под хълма на фалангата
(нека само го кръстим,
преди да пометне мигът,
да го наречем например 'белег':
красив белег на усърдието да
вдяваш
и да бъдеш вдяван)

защо просто не го отрежеш?
показалецът
и без това те прави отговорен
посоката ще даваш по-невинно със
безименния,
ако някой узнае как да я поиска от теб
(защото тиквен е фенерът ти,
фар със семки и брада и без море)

казах,
дай на пилат пилатовото
измий тази кожа, преди да я хвърлиш,
белега заглади

облей и мен сега -
сега съм чиста и влизам,
на конци в ухото ти се вливам, понеже
убодох гласа си в крачето ти иглено

клино-
пис

запрашени са всички отвеси,
хоризонтите
и те запрашиха нанякъде
накъдето им видят очите птиците в мига преди да
изкълват ябълките им,
или само
накъдето им видят очите

[тежат ли перата ни
или още летим в пещери]

стара история, истеризирана в леко диплене на гънките*,
или историзираната истерия на глада

*Nietzsche, Fr.

Срещнах този човек и така ми рече:
..не възпитавай мисълта си да презира. взираш се, преди да презреш и прозираш след като си съзрял. пропълзяваш, преди да проходиш, дете на скръбта. о, знам, че жалейката ти е цветна отвътре, знам запада и виждал съм изтока ти всеки път, непокътнат е първият, вторият - неминуем. защото високите те мислят луна, а за ниските ще си самото дъно, самото дъно. смехът ти е неврастеничен, дете, от лудост е, упражнявай усмивката.. истинската усмивка е алергия към контрастите, първо започва отвътре, по стените на вътрешното тяло, по порите и невронните мрежи, бъбне като мафия, като мафия се пъпкува, а едва накрая разтваря и устните. болка и щастие си поделят питата, дете, мижат в съзаклятие и си играят на война, а всъщност вървят в една пътека и пресушават същата чаша. тебе, дете. ти си чашата, въпреки невралгията на старокнижниците.

Усмихнах се. Несъзнателна сенсибилизация? Антихистамините от незаслуженото препъване, докато се взирах в достолепната фигура със смътен копнеж, и последвалото счупване на три косъма от главата ми не спряха алергичната реакция. Напротив, получи се амплификация и мафията отвътре узря и се пукна. Тази усмивка не е слизала вече петстотин години от лицето ми и с нищо не се изтрива. Нали пия от същата чаша.. А с Болка дори сме любовници. Спорадично. С ниска степен на промискуитет съм за повече от спорадично. Ще ме съдят ли за болколожство на оня свят, който е същият? Иначе тласъците й са достатъчно силни и добри, щом чашата ми доброволно приема точно формата на изливаната в мен втвърдена болезненост. Щом не счупва врата ми, тази pain in the neck или pain in the a.s, все за мен, все в мен, все едно, я пускам в бокала. Колкото до Щастие – това е един дребничък, unisex и вечно нахилен тип, някаква скрита албиносия или рядката кръв го правят непоносимо безличен. И скучен за продължителна компания.

..”Алергия към контрастите.” Мъдрец. Нищо не каза за чуждите думи, полепнали по езика ми като мушици: сигурно знае, че не са чужди, а отчуждени свои. Силуетът му отмина пясъчно. Няма брегове наоколо. А ние напукахме устни от усмивки. Ето, заради такива като нас, които подлайват кервана, оазисите са вечно отдалечаване. Объркваме камилите, разсейваме ги, а водата в гърбиците се разплисква. Зноят приижда, а смехът пресушава отвътре и пука мехури в пясъка.

Но, казват, не по дългата брада ще познаеш кой от всичките е дервишът, а по странно разсеяния поглед, с който ти казва: ‘не знам какво мога да свърша за теб’.


________________ .

..Твърди
са водите ми. Някаква кристална топка ми предсказа за рядката кръв. Не подозирах, че ще е физическа болката. Рядка, почти прозрачна кръв. Някакъв блус ..беше нагънал стъпките в кората, за да спъне Бог и Той да закъснее за срещата. Варовито се изрони цялото ми търпение. Тръгнах си щастлив от Мястото на срещата. Доколкото си тръгнах, разбира се, щастлив си тръгнах.
..Нацепих целия кораб. Не ме беше еня за времето, извъртяно в руля. Мислех само за сала, който ще скова от треските: единствения, който ще ме отнесе като Хейердал по-близо до истината, тази невярна жена, а после ще бъде така добър покорно да ме удави.
..Обръщат кореми рибите, а високо горе някой съобщава, че пъпки са избили по лицето на Синята. Изхвърлят направо в тревата гнидите и триците и боклуците си някакви червяци, а горе Оня с дългата брада възкликва: нарисуваха картина човеците!
..Хладнокръвна е водата, когато дави рибите. Пия направо от солената вода. Щастлив съм от мисълта, че всичко с мен ще свърши бързо така. Доколкото съм, щастлив съм.

. ________________

Снимката е тази, не подлежи на операции на подмяна, вторично сухо(? ли се наричаше) промиване или друг вид разжалване. Снимката е, именно: сталактоните (обезочените страхове) и имагинерната проекция на другата половина от сталагм/ктитите (безръките или неокоренените/безкоренови фантазми). Колкото до мен - нищо, освен още един psychotic waltz dancer върху плаката с уморени крака, но нахраних гнева.. Фракталите на сития гняв.

unsolicited
заради онзи
vile ocean of violaceous violas violating silence

безпътнико, стори ми път да премина нататък
нататък са мълчаните води, прииждат
веднага след високите и се вливат с
устие в наизустена посока
(от места с ниско
към места с
високо)

да разпеем първо само билките, защото
онемяха на апокрифи и гузни са стръковете им,
недоверчиви към безмълвието
(като към ехо),
а стръмният свод на жаждата в чашките се скосява от
фини пробойни в ликото,
и само пчелите,
(тези невинни кръстоносци-ентропи),
разнасят мълвата на билките, смесват
мълвите им, пишат наивна история
на пресътворението, пишат Бог
както единствено може да бъде написан:
с безхитростност
и усърдие

и ето ги
живите знаци на времето (уродливо
домино, отлагащо мига на прозрение),
удобно отпуснати в удобно
извити дъги и параболи, свили в удобни
лули неудобния хаос след запетаята в
"пи" (и другите символи на неизбежния компромис),
удобно обкрачили своите ешове, за удобство зовани
"любими":
очакват полазника,
който ще оправдае времето,
и похабеното, и удълженото в
смисъл, значи и тях

а полазник ще бъде отново
тишината,
великодушната струя мълчана вода,
с приятното задължение на единствено и
толкова незаслужено
изкупление,

[ако не е твърде шумна
думата]

White Coma
на бръмбарите през зимата, на гърба ми,
на лицето, което предпочита да е опако (Off, [Drag]-Off)
Strawberry fields forever..
слама за конете
слама за Спасителя
слама и за ягодите
с-лама като с-
праведливост.

о, Авалон, Авалон, овце блеят за теб сега
самоиздояват се шумно
и поливат обилно плодовете под сламата
за характер на графиката и повече
драма.
само Джон те опя по посока на вятъра,
бедни ми Авалон.

кой изпя революцията така
кротко и светло,
както Ленън?
Revolution..
никой, поне в окцидентума.
патетиката е в набъбването на пашкула.
приижда сетне прозата на пеперуди,
различно цветни и еднакво
несъстоятелни.

хей, всички мои деца,
Come together.. over me,
да, дъвчете внимателно, в такт,
също и костите – кухи са(литнах веднъж).

еднаквото начало на
Агънце мило байново
и
Summertime
не е странстващ мотив,
но не е и избор.
между разливащото се его
и
стигмата на оцеляващия
е немислима алтернатива. има само празнина,
която е красива, понеже е незапълнима,
незапълнима, понеже е носталгична,
носталгична, понеже е поствавилонска.
Българийо,
пастирите ти измряха като мухи,
а стадата ти вият срещу мътното й око.
нима оправдаха всички съмнения?!
легализираха целия скепсис?
едно пощадих за себе си -
спасителна улика в престъпна
футилитарност
(инак боли - осъзната futility),
инак ще казвам, че
all we are saying is
Give Peace a Chance
само Imagine,.. и (хм, весело):
and no religion, too.

‘аз съм пеперудата върху тази дъска.
забодени с другите, сме част от колекция.
карфиците бляскави
бяха наши мечти.
но само свободни от тях
отново ще летим’
помниш ли колко тъга изтъгувахме,
колко време изтъргувахме около това богомилско
‘колекция’,
лъснало като опущение сред опуси
(примерно).
с всичко бяхме съгласни:
религията - свещен атавизъм,
единствен оправдан копнеж по предишност,
тленните мечти, приковали душите в зависимост,
и гласа на Воев, с цялата история в него:
болката в “тази” -- ужаса при “бляскави” -- надеждата в “отново ще”
всичко,
освен обвинителното “колекция”.

или помниш само чарлстон-крачолите
на вятъра прашен, помитащ илюзии
в женските ъгли на улиците
и нейния чарлстон
(нали съм друга сега),
и онези тримата на шприц на тавана,
където иначе щяхме да правим <свободна любов>
(боже, смях ме напушва),
защото, нали, All [you] need is..,
както и мъничките ми,
мънички,
мънички
пети,
по които настоявах да продължа,
за да спася самия път от
износване.
сега,
когато мъничките,
толкова мънички, колкото смели
крачета до мен
се заплитат опасно в онези същите крачоли време,
ще запретна фунията ерес високо,
за да вдишам обратно живителен полъх съмнение
и да отложа момента, когато ще
Get back to where [I] once belonged
с отпуснати
подгъви.





lando ho!
здравейте,
аз съм Вашата лична скука.
аз съм вярна и
непогрешима и
предана
и винаги толкова лична

dull dolly, здравей,
разпознах те:
по съвършенството
аз пък съм
цялата
гадна
история

заедно правим
образ в разпятие
fiction in
cruci-fixion