"лениви, безволеви жаби, ако избираме да ги проспиваме. конвулсиите им в скобите - няма такъв тензометър! скобите - нашите ожесточени, вкочанени от неуместеност, сами уместващи скоби, разцъфтели от кръвонасядания; лекият шок, който утвърждава реалността на удара и абсурда на самопораждането; диафрагмалното въздъхване, когато съзнаваш безполезността на възможната митология в тези кръвонасядания - повечето дървовидни, някои с форма на слънце, като ликото на лотоса. Вторите - в скобите на прекосилите площада на лудостта (зоната на щастливото слънчасване) разтворен, свити сетне в грижливото му ветрило. Всички онези ледени скоби, където се гърчат думите, спасени.
(да речем, “мама”. Мама ще се погрижи за всичко, за всичко ще се погрижи, някога. Расти ни прораснаха от празните скалпове, расти от думи на кредит, анюитетно оперение. Но и скалп свалям, ако довършиш онова за жабите; сетне почваме да мълчим)
"беше време - окряквах света, че си лягам само с отбрани думи, малко думи. И колко ни е весело да си придърпваме общата завивка. Всъщност се дебнехме и помня, че никога не заспивах първа - "
(отвита или развита?, но (мама ли щеше..) "натаралежени от студ" изпада от скобата. Звучи като облекчаващо признание, макар поезисът в него да е кукувичи, краден, а драмата – разсиновена в прозодия. Все пак, забавно е да го правиш/случваш като признание, защото указва на посинели връхчета и следователно принудително обездвижване, което надяваш върху хроничната си апатия и разтръбяваш колко неспасяемо болен си.
влиза някой. "Мама"? Не носи нищо в ръце, но ще повие таралежите. Някои ще откажат, но и те ще бъдат повити. Походката й трябва да е обещание.
No comments:
Post a Comment