mother mary,
miscarry!]

няма ли да спра да се о-
люлявам върху босотата си?

балерините се суетят
в танц за дъжд от олово,
измолвайки само порой глосолалия: фюжън от
фуга и фосилизирани ноти,
фисури разпаднато пред-
назначение,
снизхождащо
като изгрев в тила
(анагоге във възвратен екстаз)
парцалива заря от криле на фламинги

disambiguate!

балерините.. oсуетяват
с танц безумен непразни утроби
хтон е пръхкава люлка за мократа пепел у тях,
разтворила жалузи жал за жилите
отклонение,
пометнати в бясната жига,
(жигосанa с невъзможност нутация)
и сгъстява се
розовопръстата еос в дълбока лила

disassemble
stillborn into still-life dissembling history
in the shape of Things To Come

[оловото в мен}

oнова:

въвлече ме
да _'
въвлече ме
да с/поделя
горчивото в костилката,
заради
хипотетичната сладост
и, признавам, заради
мекото
(преди лягане?)
при ставане,
когато те удрят
в челото

(а няма стени,
стени вече няма

въпреки таваните,
където се затваряхме
с всичката лудост
на надеждата за
съответствие,
с неприлично издути
кореми
(от глад?)

онова:
заради което
си простих
(че забравих),
че всъщност
не

онова,
откъдето започнах
да се увличам
по раздрани гърла,
обезгласени,
за да запазя
моето собствено
девствено,
без един ясен звук,
неразпято
в хора от шумове,
без един взет тон!,

(когато ми го даваха
с толкова много
изкуство
и с онова оширение
в зениците:
виновностно::
познавам
тази гузност)

и онова,
в което гнездят
мъртвите вълнения
и причакват
с любов
(разбира се, с любов!)
топлите
последни
загребвания
(на същата тази надежда)

влекове
на скръбта по

носталгията по..
всъщност по
себе си

-

меко ме боли
за всеки стрък,
който пробива твърдта ми

безметежно
[което ще ни 'направи свободни' - истината]

глух метеж -
перли
в мидите ушни -
глас нечуван си, боже

не знае кого
ще облече суровата свила,
която оставя след себе си.
щастлива е
само да знае,
че колкото повече зъзне,
толкова по-дълга е нишката,
с която ще стопли в хармония.
мисълта ми за него -
копринена буба.

мисълта ми за Него –
пеперудена ларва.
великодушно невежество
за дарения код на душата,
за началото
на палимпсеста.
генетичната неузнаваемост
на цветовете,
които крилете ми ще понесат
да отразят от спектъра.

на/мига

езерно гладки са клепачите,
когато мигва
мигът

“Водя след себе си две сенки:
коя ли е моята?” (Ясен А., 'Хтон')

Ето какво:

В гъстия, средновековно непроницаем дим в пушилнята на балкона (антракт, представлението е точно след virgin night-a) чувам реплика (гласът е басов, съзнанието волево удължава надолу иначе арогантно издадената брадичка, силуетът е "класически Адонис"). Сянката, на която гласът титанично тихо говори, е аналогова. Продукция (сянката) на стенещото между устните на аноректичната дама с чаша без столче в ръка цигаре. Режисирана по всяка вероятност от невролептичния озон във въздуха, от скука забавляващ се с епидермални покушения. Репликата, както я чувам:

"Театърът е онази болна лоза, чиито туморни гроздове ще са вълшебен еликсир за бъдните; театърът е онова изкуство, което дава сцена на собствените ни ексцентритети, за да ги изживеем външно на себе си, и това да ни нормализира, да ни притегли към центъра. Защото театърът балансира от-бога съвършенството, което носим, с у-богото съвършенство, което наблюдаваме. Театърът е онази енергия, която изтласква протона от оловото, за да даде то отначало "болно", тежко, радиоактивно злато, което едва за бъдните ще стане инертно и здраво.."

В който момент една завеса порязва езика. Другият е удобно глух, за да се върне да доиграе скулптурата.

зелено грозде

гроздове любов:
чертае кръг
следа от охлюви под тях

про-

ретроспектирам:
носталгичния свян
на камък,
отпаднал нелепо
от посветено бижу;
как изпъстря се,
с жили дъга се налива,
при вида на гърдите,
на които
наречен е бил.

монокълът връща:
деликатния укор
в тържеството на
белега цъфнал,
скулптурирал
печата на празното
в отводненото
речно легло
под шията
слюдена.

перспективата:
разглезен е този бряг,
камъче,
от удавници,
мело-любов
и от зрелищни
приливи.
побледней на мига,
укрий пъстротата
предателски бликнала.

за спектакъла:
бледа
е свободата ти.
и студена.
но
(реплика)
само
защото е каменна.

at/tempt at/
disambiguation

топлото
умее да изстива
драматично бавно

наливам си север
(дано
дълго държи)

питието е
тънко, но не от лед,
никога.
просто слънцето,
попивало ласкаво в зърното,
е
стинещо,
бледо джудже,

което никак
не се забавлява в студа
пред огледалото

с парите, губещи
очертанията си с
вероломно
спокойствие

[панто]мимикрия

..”Нали съм най-огледалната на света?”
най-нарочната
шупла в кристала съм,
затова и първа ще го предам.
това предателство го заченах от себе си,
единородно е и
единосъщно.

но проказата.. закърнелите нокти
на ума, загнили в плътта му.
забранена - негата на болката.
нежелана - негата без болка.
изподраха петлите по гребените им.
на гребени нимфите неми просвириха..
а вълните се стичат гениално разрошени.

..калцираха нежност косата и ноктите.
пощадените митове - афродити с утроби.

да, най-огледалната си на света,
щом роди му
от себе си
това достойно предателство.

..“Нали съм и най-огледална в света?”
организъм
на възможните му отговори.
в несресани мотиви е обраснал цял.
среши решението, непрозрачна.
този ум не е мой, не е мой,
аз не го разпознавам.

милозливо поддържа проказата
умовете достатъчно трескави
и тресавищни
за един поне рошав мюнхаузен.
пожеланите митове – задушаващи бурени.
забранените - бури без задух..

..седименти безукорно гладки за плоскостъпите.
арлекинови маски на снета възможност.

ти си, да, ти си най-огледалната,
щом връщаш
цял образ
в достойно безпаметство.

ламбда
витражно
прошарва се траурът
с бъбнещи мехури светлина:
ослепителни миражи любов,
влюбени светулки.

пашкулите
на имащото да се случи
прииждат
на тънките си, слаби нозе
с мнима жертвеност
в крехкостта на походката.
театрално гноясват раните,
цъфва времето
в заклинателен жест
с ръка върху утробата,
напрегната
да разтвори пъпка бъдниче.

с ядка
в кората изнесена
завръща се предназначението,
докато всички образи
осиротеят на цвят.
преогъват се ъглите,
за да поемат суетата на мига
оправдано заслепение
в безжизнените форми
на ритуалното отегчение език.

езикът?
мнемо-техники
на оцеляването без тътен.
защото параходите прииждат
в локви.

умът
безстрастно съзерцава
засъхващото лепило по парчетата,
умува края си.
лихо..

лихо.
и някакво лишение в посоката.
и все пак толкова страст
в блуждаенето!
но прекрасна е..!

дългопола..
коприната
крие гъвкави,
стройни нозе
и препъва погледите,
взрени в търпеливото доверие
към двете патерици.
никаква жал!
буди само
възхищение.
и когато вятърът
милостиво разкрие гледката,
ще се огъне
стръмно нагоре коприната.
бедрата и глезените
вероятно са я заплитали красиво. някога.
катастрофално красиво.
защото там
няма нищо сега.

окуцялата
и виновна
любов.

възхитително предана
на патериците си..

Omnes
Алкално-млечен, гъстият нектар
неутрализира киселинната яма:
сексът е артроза на плътта.

Въглеродните вериги на тялото
естерифицират плазмата на душата:
некротичен сепсис на духа.

Обичам да гасиш киселинния зной
и да разкъсваш със зъби веригите.
Да любиш до бездиханност
собствената си смърт в мен,
сънувайки ме цялата
по Менделеев.

(Зухра)
приближи ме,
меко сияние,
Захир,
слонова кост
доверчива.
уталожен съм
в бледия ръб на тюрбана ти.
ще е лесно и тихо
в стъпките глинени
да се стичам отново
към недрата ти,
да се върна във
прашните кокали,
в упокоя на дюните -
верни джинове
на кристала на времето,
Захир.

свличам кожа
в естуара на залеза -
пергамент
ръкотворен
за грехове ненаписани.

аз съм от шевове.
ти си ръбът.
отначало сме,
Захир.

ще бъде красиво до призрачност,
брутално красиво
и тягостно светло ще бъде
да сме тек,
когато сме двама
в ръба на еклипса.
под твойта
безшевна джелаба
ще ме скъса елмазът на изгрева,
като тежка огърлица
ще ме разпръсне,
бледа Захир.

http://photos1.blogger.com/blogger/1541/4032/320/85b9re2.jpg

на_
глинените пръсти се разтварят сънливо
напипвайки с кротко търпение възела
в нежен сплит се заключват
около корена
заклокочва нега
-------------
колко дълго
ще устои камъкът ключов в прегръдката
ще опази ли самецът-клин своята властна достатъчност
-------------
еродира покорно
в повелята сладка на плитката
губи се
губи се
пагубно
дълго
-------------
и после
онзи тайнствен дъх и нюанс в уханната
мекост на глината,
който някога
някъде
нечии знаещи пръсти
ще познаят,
за да изваят от него
окото сляпо и мъдро на
дъното

loooousy-))


Квази, Мод и О! :::
-На себе си съм, пълно ми е с призраци и това боли повече от очакваното (Мод). Не бих ли могъл да изляза за малко? Modus exitus?
-Да излезнеш извън себе си, да "не си на себе си" е по-естественото състояние, ако се заловим за думите, о!голяли в парцаливата си метафоричност и о!босяли на фикция (О!). Защото ние не си принадлежим. Буквално погледнато, не сме "на себе си".
-Пичове, аз излизам навън (Квази) 'you coming?



toddle rocka
расте ми зъбче с форма на луна
или бъркам посоката:
може месецът да
търси окореняване
(небцето небе ли е винаги?)

скъпи, ще си имаме зъб
щастливо озъбване:
изпълзяхме на сухо,
прихванахме корен
(ще прехапе езика ни някога?)

имам си зъб
зъб на себе си:
какво състояние
в несъстоятелността!
(да го разклатя веднага?)

наивни ..на Митко Воев.
Деметриъс - със сребърни пръчици

Отзвук
Млад,
сляп
с фрак
и самонадеян,
прилепът решително напусна
тъмната, уютна и топла влага,
(за него само уютна и топла),
блъсна се в няколко сталактона
оплете се отрезвително
и ултразвуково
в шума на реката,
но оцеля-

Звуковият фон в пещерата
се наруши
и нащърби
необратимо,
назъби спектъра
в спектакъл,
подостри слух
за новосъздалата се
глушина,
подготви се
за отмъщение-

Разновесният
дисонанс
увеличи
глобалната ентропия,
лумпенизирани
електрони
напуснаха орбиталите си
и в резултат
от пещерата
излезе Звук.

Озърна се,
получи ускорение
и се заби
в празното
да си търси отражението.


angry chair
Аз съм къдрав щрудел.
Главата ми е “Дюн”:
помня слабо,
знам тънко,
мисля рядко.
Слабо, тънко, рядко.

Помня само една шега: за карфиола.
'Какво значи cauliflower?
Flower с college education.'
(сложното е костюмирано просто,
а “колежанин” е кройка, не плат).

Зная само едно: за релативизма.
Мусонната влага на Индия,
пустинният пек на Атакама
и арктическите ледници
пораждат еднакви миражи.

Мисля само насън: за края.
Че великанският пристъп на инерция
е канска прокоба за съня на света,
а инервация е възможна
само с нов Голям взрив.

След безпощадно натъпкване
на цялата световната плънка
между две кори от щрудела.


Ella
Ела (не онази от “Тихият смях на Ела”):
Гола, край телефона, очаква времето да дойде.
Винаги, винаги чака дълго,
до посиняване.
“Гад! Какво да го правя, когато се появи?”

Вариантите са три:
Убиваш време.
Губиш време.
Печелиш време.

Моментът (дребен, нагъл, пошъл тип):
Тирбушонено, постъпателно-въртеливо навлиза в Ела
и върти, върти обръчи смисъл около голото тяло.
"Оковавам те, стягам те в обръчи, временно-бременна Ела."

Сега вече знаеш, Ела.
Сдоби се със смисъл.
Намери Момента.
Ще родиш Време, Ела.


ПолярнО
лъха болестно студ.
прерязва утробата
на частния
(иначе публичен)
дом
с всичката
(бездомна) любов,
награфитила
въздуха спарен
с илюзии,

стъпките кални
на Гаргата сприхава
чупи на две – за днес и за
„късно е вече”,

гръбнака хребетен
на Самеца зад паравана
изопва в шпиц-
висулка ледена
(хладно оръжие),
за да обеси
мъжката си
немощ.

запъпля стъклен мраз
под кожите дебели,
студена пот смоли
в утробата, Марчела.
и Гаргата е
като смъртник вкочанена
тази вечер.
клиентите са
само воайори
и всичките -
с измръзване.

сантиментален хрип пълзи
из вените
полярно-ледени,
Марчела.

а може би боли?
любов.., навярно
(това ли беше думата?)

измий потта,
от хипнотичен транс излез,
Марчела.
щом връхчетата те болят,
то значи жива си все още.
хвани се за висулката,
докато цяла е,
и скачай смело във
"сега е време".
боли ли те?
топиш се, значи.


radix/кално
Ток.
Стръмно
подпухващ
волтаж.
Недрата не спят.
Недрата не са и тревожни.
Недрата говеят притихнали
утaени в кората,
глухонеми
за тихите стонове
на звездите,
изстивали
някога
в тях.
-/
Токове.
Стръвно
нагазват
кората,
калят хумуса чер
със перфидна небрежност,
изпотъпкват без страст
умореното време
и плесен
и нарязват с брутални длета
разкривени лица-диафрагми
върху кората
съсирена.

Изпръхват
с нежна кротост
и ласка недрата,
облекчено въздъхват
под пейзажа разкалян
с прошка
разбираща.

Някакъв корен,
който напомни за себе си
след бруталния марш
на обутите в токове призраци,
ще изсъхне със страст
и красиво,
и плесенно,
за да разтвори история
в доверчивата
плътност
на хумуса.


Евхаристия
Призори
корабът пияно сърфира морския бульон.
Човекът зад руля се побърка от видения -
червени гларуси като изстреляни конфети
се врязват в психеделичен транс
далеч над линията на хоризонта,
като пръски кръв от плътта на небето
във върнат наобратно кадър,
като глътка вино за причастие,
отхвърлено със спазъм на стомаха, -

а призрачните им отражения във водата
са като парещи целувки на Ариман,
които заклокочват под кораба.

От врящия бульон изскачат водорасли,
полепват се по руля съзаклятнически,
заплитат се в изтръпналите мокри пръсти

и само миг преди припадъка
небето просветва отрезвително
в съсипващото катартично синьо
на непоносимо красив изгрев,

но капитанът ще догонва този миг
във следващи животи,
защото бе твърде зает с халюцинации,
за да посреща изгреви.


scar tissue
Вали на бисквитки.
Амфетаминови.
Извалява се цялата химия
на вулгарния град по паважа.
Ечемици невронни
се пукат в небесната плът и вали.
И вали на бисквитки.
Ечемичени.
Макс и Мориц се валят в брашно ечемичено.
В оширението
зад последния ъгъл по пътя
под капчука бисквитено-хрупкав
ще я срещне,
ще я изслуша разсеяно,
ще извали
илюзионизмът на ласките,
ще запомни гърба й в стоп-кадър
и ще превали мига.

Помни съня,
в който тя
му звънна за срещата,
а звукът в телефона болеше.
Беше дълго и валчесто ехото
от гласа й в слушалката.
В коридор ли бе?
Болничен..?
Катастрофа в поредна илюзия?
Коридор на музей?
Докато перчела
рекламен крак сред експонатите,
клептообирайки
завист на пръчици?

На оширението.
Зад последния ъгъл.
Кръвонапълнени съдове
безраз-съд-но
полюшва натам.
Да изхвърли ечемика си
между сочните устни на ехото,
да заспи като малка бисквитка,
ечемичена.


17082 минус една нощ
Архивирана мечта
напусна покоите
и покоя си
в криптата
на капсулиран спомен,

капризно бризна
като нощно море
невъзмутимата локва
на душата,

излицемери мига
(пресметна лицето
на отсечката време),

повдигна се
на куб,
облакъти се
на ръба на
очните орбити
и хвърли кос поглед
през двата диоптъра
вкиснат от скука силиций,

изтегли сантиметър
насмешка
в ъглите на устните,
вписа учудване
в кръглите очни дъна

и сложи точка
на съня,
в който номер 17082
се опита да сбъдне
в пунктирна проекция
неосъществения си живот
на твърдото легло
в килията.


Абсент
Всяка сутрин
една звезда за последно догаря върху знамето
и нова кръпка изгрява като герб.
Всяка сутрин
сериен самоубиец обрязва Ришельо у себе си
и пощадява цирозния си дроб.
Всяка сутрин
сателити заблатяват небето над старата грешница
и я огърлят като кичозен нимб.

Старите казват,
че близнило дърво светкавица не го хваща,
понеже небето не повтаря.

Всяка сутрин
от мястото, където стволът се раздвоява,
се отделя нова смолиста сълза.
Преброени са нощите
на кукувицата, която понечи да изпие смолата,
за да спре хода на времето.


Изместване
I have been guilty of kickin' myself in the teeth (Alice in Chains)

или:




Не разбираха беззъбия ми говор.
Ревнуваха, че Думите ми
принадлежат единствено на мен.
Когато огладнях,
нарекоха къркорещата локва
под сплита слънчев вентри-
локва
и ме оправдаха,
копелетата,
на основание липса
на достатъчно доказателства
за виновен отказ от език.
Толкова бях свикнал да съм обвиняем,
че пожелах да умра от смях
с клетвен жест върху една книга.
В този миг заседателите заченаха съзнание за време.


Нямам и толкова
Човекът със странните уши
попита за Мястото с двуметрови стени.
Дайте му избор,
усмивка
и време.
Това поне
го имате в излишък,
жени.

Офертата е следната:
Затворът
или
гроб.
Двуметрови и двата.

Стените – целите в бръшлян,
онези вътре - в райе, под номера,
натъпкани в годишници.
До другото се стига без упътване.

Да Ви затворя в себе си ли,
господине?
Не съм двуметрова.
Бръшлян не съм,
едногодишно съм.
Освен това съм тъпкана с народ.

Не съм аз
влажната Ви яма.
Не зная де е гробът, който търсите.
Аз плитка съм,
два метра нямам даже.
Да нося кръста Ви ли,
господине?
Ще забодете
кръста си в калта ми?

..Да, бледа, тъпкана и плитка
женска кал.
Бъди ми гроб,
в теб искам да изгния,
зад твоите стени
ще излежавам
доживотната.

пресеч(е_)но

на пресекулки говори:
"не е небе.
не го гледай, небето е
другаде.
гледай долу; аз винаги,
всеки път,
си намирам по нещо изпуснато.

не небе, а проскубани облаци:
бета версия
на бешамел,
забъркан в казани
за бедните ангели,
от яйца на птицата рока,
дето снася единствено в Африка,
и от мляко, от камъни стискано
в езически митове.”

не-небето е
с прищъпнати краища::
разцъфнала бенка
на чело на момиче,
което сънува
как друго момиче
клечи край някаква
буйна река
за мълчана вода,
за да сънува
същата вечер
Орисания.

не-небе
с протъркани облаци:
фарфалаци от водород
и настроение божие,
настилка мокра
за небесните пътища,
дето са също неведоми.

опърпани облаци –
пресечено мляко
в казана
на небесната глъб.
ние ли всъщност пресякохме
млечните пътища?!
разсеяно
и незлонамерено
прегорихме (пресякохме)
кърмата на Еа?
прекосихме (пресякохме)
небето от мляко?

“Бог бе тук. и остана. донякъде.
кипна млякото
и ни заръча.
прегорихме го, не от разсеяност.
и нагарча
кремът сега.”

поносимо горчи,
засега.

табуирана
невнятна
татуирана по ноктите,
нефелна
отиваща си без време:
гностична гной в съзнанието
изсипваща се в гниди от
гнила романтика
разказваща се в гномите на гъгнещи гномове
(в каквито се превръщат всичките ви елфи)

[избирам причините
..откритите пространства са зад нас],
където се докосват тънкописецът и
формата

повалям хоризонтите ти,
обгорелите им вертикално ръбове
валя у теб и
претендирам суета
оттичам се в пътеки прах
до врящите котели под пустинята

и ти се валяш доброволно
в брашното ми,
едрото

дойде
да наелектризираш в облак прашинките ли,
да изваеш
възбудени форми от праха ми ли търсеше

красотата, с която се
впиваш в прахана,
изтръгвайки ъгли от облака,
озаптява пожара на
залеза

замесваш се в мен и о мен
и с мен

а маята ти
ухае на..
същото, в което искам бавно да се давя,
докато еродира песъчливият
гръклян в гърлото на кладенеца ми

меся те
мачкам те
да добавя ли още от семето си
едро е; не те ли боля с
белезите зачатие,
които оставям по кожата
ще те засипя

обладавам те в танца към ниското,
графитен се вписвам у теб:
ще изрежа пътеки
до врящия извор в пустинята
диамантен изострям се,
да се вградя кехлибарено в нежната облост
на стона ти,
докато имплодираш отново
в аромати и музика

откъде си

брашно, колкото поемеш,
мая,
докато полудеят ноздрите ми