безметежно
[което ще ни 'направи свободни' - истината]

глух метеж -
перли
в мидите ушни -
глас нечуван си, боже

не знае кого
ще облече суровата свила,
която оставя след себе си.
щастлива е
само да знае,
че колкото повече зъзне,
толкова по-дълга е нишката,
с която ще стопли в хармония.
мисълта ми за него -
копринена буба.

мисълта ми за Него –
пеперудена ларва.
великодушно невежество
за дарения код на душата,
за началото
на палимпсеста.
генетичната неузнаваемост
на цветовете,
които крилете ми ще понесат
да отразят от спектъра.

на/мига

езерно гладки са клепачите,
когато мигва
мигът

“Водя след себе си две сенки:
коя ли е моята?” (Ясен А., 'Хтон')

Ето какво:

В гъстия, средновековно непроницаем дим в пушилнята на балкона (антракт, представлението е точно след virgin night-a) чувам реплика (гласът е басов, съзнанието волево удължава надолу иначе арогантно издадената брадичка, силуетът е "класически Адонис"). Сянката, на която гласът титанично тихо говори, е аналогова. Продукция (сянката) на стенещото между устните на аноректичната дама с чаша без столче в ръка цигаре. Режисирана по всяка вероятност от невролептичния озон във въздуха, от скука забавляващ се с епидермални покушения. Репликата, както я чувам:

"Театърът е онази болна лоза, чиито туморни гроздове ще са вълшебен еликсир за бъдните; театърът е онова изкуство, което дава сцена на собствените ни ексцентритети, за да ги изживеем външно на себе си, и това да ни нормализира, да ни притегли към центъра. Защото театърът балансира от-бога съвършенството, което носим, с у-богото съвършенство, което наблюдаваме. Театърът е онази енергия, която изтласква протона от оловото, за да даде то отначало "болно", тежко, радиоактивно злато, което едва за бъдните ще стане инертно и здраво.."

В който момент една завеса порязва езика. Другият е удобно глух, за да се върне да доиграе скулптурата.

зелено грозде

гроздове любов:
чертае кръг
следа от охлюви под тях

про-

ретроспектирам:
носталгичния свян
на камък,
отпаднал нелепо
от посветено бижу;
как изпъстря се,
с жили дъга се налива,
при вида на гърдите,
на които
наречен е бил.

монокълът връща:
деликатния укор
в тържеството на
белега цъфнал,
скулптурирал
печата на празното
в отводненото
речно легло
под шията
слюдена.

перспективата:
разглезен е този бряг,
камъче,
от удавници,
мело-любов
и от зрелищни
приливи.
побледней на мига,
укрий пъстротата
предателски бликнала.

за спектакъла:
бледа
е свободата ти.
и студена.
но
(реплика)
само
защото е каменна.