ламбда
витражно
прошарва се траурът
с бъбнещи мехури светлина:
ослепителни миражи любов,
влюбени светулки.

пашкулите
на имащото да се случи
прииждат
на тънките си, слаби нозе
с мнима жертвеност
в крехкостта на походката.
театрално гноясват раните,
цъфва времето
в заклинателен жест
с ръка върху утробата,
напрегната
да разтвори пъпка бъдниче.

с ядка
в кората изнесена
завръща се предназначението,
докато всички образи
осиротеят на цвят.
преогъват се ъглите,
за да поемат суетата на мига
оправдано заслепение
в безжизнените форми
на ритуалното отегчение език.

езикът?
мнемо-техники
на оцеляването без тътен.
защото параходите прииждат
в локви.

умът
безстрастно съзерцава
засъхващото лепило по парчетата,
умува края си.
лихо..

лихо.
и някакво лишение в посоката.
и все пак толкова страст
в блуждаенето!
но прекрасна е..!

дългопола..
коприната
крие гъвкави,
стройни нозе
и препъва погледите,
взрени в търпеливото доверие
към двете патерици.
никаква жал!
буди само
възхищение.
и когато вятърът
милостиво разкрие гледката,
ще се огъне
стръмно нагоре коприната.
бедрата и глезените
вероятно са я заплитали красиво. някога.
катастрофално красиво.
защото там
няма нищо сега.

окуцялата
и виновна
любов.

възхитително предана
на патериците си..