(Зухра)
приближи ме,
меко сияние,
Захир,
слонова кост
доверчива.
уталожен съм
в бледия ръб на тюрбана ти.
ще е лесно и тихо
в стъпките глинени
да се стичам отново
към недрата ти,
да се върна във
прашните кокали,
в упокоя на дюните -
верни джинове
на кристала на времето,
Захир.

свличам кожа
в естуара на залеза -
пергамент
ръкотворен
за грехове ненаписани.

аз съм от шевове.
ти си ръбът.
отначало сме,
Захир.

ще бъде красиво до призрачност,
брутално красиво
и тягостно светло ще бъде
да сме тек,
когато сме двама
в ръба на еклипса.
под твойта
безшевна джелаба
ще ме скъса елмазът на изгрева,
като тежка огърлица
ще ме разпръсне,
бледа Захир.

http://photos1.blogger.com/blogger/1541/4032/320/85b9re2.jpg

на_
глинените пръсти се разтварят сънливо
напипвайки с кротко търпение възела
в нежен сплит се заключват
около корена
заклокочва нега
-------------
колко дълго
ще устои камъкът ключов в прегръдката
ще опази ли самецът-клин своята властна достатъчност
-------------
еродира покорно
в повелята сладка на плитката
губи се
губи се
пагубно
дълго
-------------
и после
онзи тайнствен дъх и нюанс в уханната
мекост на глината,
който някога
някъде
нечии знаещи пръсти
ще познаят,
за да изваят от него
окото сляпо и мъдро на
дъното