no safety no sur-
p r i s e
j.d. morrison

защото зелената приижда кобалтово, а се оттича в кармин
кой ли изобщо умее така да изгрява венозно и захожда в
артериите си

беше невнятно
потръпване в поход за
плитка дълбокост
(защото тя
е поезис, от бога проникнатост)
където да давя давленията на
убогостта си

макар дълго да питах дали е положена синята първо
(за благородство на рамката)
а сетне нанесен карминът
(суровата тленност е кипнала)

или в обратния ред

резултатът остава еднакъв:

провъзгласеният крал на гущерите
играе зелено камшичесто ласо за сянката си
но не успява дори да изгуби задълго опашка
и завесата тежко пропада (от изток)
спускайки бавно ресниците си
една по една
и изглаждайки гънките си,
укриващи сенки

също и собствената му

беше
бавно

ръждата във вените

/старите монаси казаха, че трябва с нож, но единият подаде
ръженa/
подстригва се,
отстъпва на крачка зад себе си, сетне настъпва и
сянката си
/достатъчно пъти, за да отброи пречупванията в образа, и така я утъпква до хлътване/
отгоре строи закономерност, която да окачи на носа си, щом потъмнее достатъчно,
за да се чува.
от-шествието е
семпла красота:

подстригвам се - в огледалото.

само
лимфата още клокочи в нестройните теснини на крачките, изминати от камъка. понякога ги строява и подравнява, заради марша на дните. харесва се как
с великолепна настойчивост доубива суетата под пъпа си
и всички онези коридори, с които са червиви камъните по пътя, изопнати като
лъжа
коридори-стрелки, изтръгнати от метроном, превърнал се в
пепел /урна за време/
сламеното кречетало се разпява с плашилото от трева
/злакът сред пустошта плаши врабците до смърт/. и все пак
стипца зад миглите или зелено пре-мигнала степ? казвам само, че
не аз дойдох, а пътят насам ме доведе.
да го поема или аз да поема по него
той /пътят/ придойде сам и се положи в
краката ми, настоятелно молеше да го
извървя, но аз извървях всичките си причини да остана до себе си,
а той да пълзи като закана в крачките ми,
и посоките се извървиха като мъниста от наниза
/нека те отведа оттук/,
а аз само
легнах отгоре му,
легнах отгоре му, за да го
спра.

положи друга стойност за мене в системата.


Д Е М Е Т Р И Ъ С!
you know I ate myself while trying to ape myself
I ain't good enough to choke; wtf

careening

понякога
напускаха имената си
-
бавно
лениво
безстрастно

и гледаха как
отминават нататък:

силуети,
обличащи форми на времето,
наивно
надяващи ръждата си
върху благородното му теме - там,
където се прекъсва в
трайност и сълзи патина..

или гроздове тумор от щастливо
безплодна лоза, пощадена
от хазарта на всеобщото членение,
от комара неужилена
- /-
а сводът, дето ги връщаше обратно,
бе надвесен и топъл и
тягостен
(тънък дъжд предразсъдъчност)
-
приласкаваше
някои от тях и те казваха:
закъсняла е
светлината в зрака под веждите
и така неуместна е в сляпото ми око
но ще изиграя това просветление,
щом голият
още предвожда слепите
и разтоварва слузта си небрежно
в знаци по пътя,
(за да бъде разбран като охлюв
и в букви релефни да се причасти поне
- те са история за незрящите..)

и ужасяваше други,
които да рекат:
ето, аз изливам тъгата си старателно
и тя оцветява пристъпите
на бавното ми свечеряване
остани, мрак, не избледнявай
(ще бъдеш разбран като декор,
а само светлината е орнаментална
- тя е насъщна за гладните)

и сетне,
сдобили отново имената си,
придошли през невнятната
ласка на свода,
бе толкова естествено да гъгнат
в голотата си:
‘пресищането
сбръчква живата кожа и придава тен
на съдраната’*

*oversaturation curls the skin
and tans the hide
..
the light divining,
the light defining,
the light dividing

Placebo

Geschwatz :: [думите]

"лениви, безволеви жаби, ако избираме да ги проспиваме. конвулсиите им в скобите - няма такъв тензометър! скобите - нашите ожесточени, вкочанени от неуместеност, сами уместващи скоби, разцъфтели от кръвонасядания; лекият шок, който утвърждава реалността на удара и абсурда на самопораждането; диафрагмалното въздъхване, когато съзнаваш безполезността на възможната митология в тези кръвонасядания - повечето дървовидни, някои с форма на слънце, като ликото на лотоса. Вторите - в скобите на прекосилите площада на лудостта (зоната на щастливото слънчасване) разтворен, свити сетне в грижливото му ветрило. Всички онези ледени скоби, където се гърчат думите, спасени.

(да речем, “мама”. Мама ще се погрижи за всичко, за всичко ще се погрижи, някога. Расти ни прораснаха от празните скалпове, расти от думи на кредит, анюитетно оперение. Но и скалп свалям, ако довършиш онова за жабите; сетне почваме да мълчим)

"беше време - окряквах света, че си лягам само с отбрани думи, малко думи. И колко ни е весело да си придърпваме общата завивка. Всъщност се дебнехме и помня, че никога не заспивах първа - "

(отвита или развита?, но (мама ли щеше..) "натаралежени от студ" изпада от скобата. Звучи като облекчаващо признание, макар поезисът в него да е кукувичи, краден, а драмата – разсиновена в прозодия. Все пак, забавно е да го правиш/случваш като признание, защото указва на посинели връхчета и следователно принудително обездвижване, което надяваш върху хроничната си апатия и разтръбяваш колко неспасяемо болен си.

влиза някой. "Мама"? Не носи нищо в ръце, но ще повие таралежите. Някои ще откажат, но и те ще бъдат повити. Походката й трябва да е обещание.

mani/queen of percussion
("got a crush on a pretty pistol" - Marilyn Manson)

[ти си красива пушка за моя бавен куршум,
саждите ще изглеждат прекрасно върху бялото ти хало,
а цевта ти е мамещо празна, по-куха от ‘о’ в
'свобода',
бъди ме у себе си]

..нека заляза в очите ти всички онези гори
от ръце, които помахваха, сочеха, наюмрючваха мъст и сетне
люлееха безсънието ми в плиткото, олюляваха сенки в
гърба ми,
свистяха и бъркаха в гърлото, подпалваха, мамеха -
онези мъждукащи в синьо гори от длани със стигми и разрези,
необратимо изглаждащи линии, свличащи дрипава
хиромантия, горите от пусти
прегръдки, изличени посоки, неизвършени жестове.

[и цялата тлен не отнема
нищо от мен, не прибавя, не дебне, не ме похищава,
бъди за мен
виж как в това разложение съм съвсем равнодушен,
виж ме вярващ и кремъчен: аз
разбирам тревата, която покълва в цевта ти за мене сега -
екстатична е,
корпусът
бъбне неистово]

..чувам
халосния си изгрев у теб,
двуутробна и точна за твоето
тихо олово и бъдна
съм.

l.ve is an act of blood [and I’m bleeding]
dream theater

е ръка,
която изтегля контур, обладан от вертиго: самозабравила се
в разширението си спирала на ключ сол, отказваща да се
пречупи, да извърши закономерния си падеж и сетне да огъне
онази скоба в подножието,
удържаща пропадането,
е
'акт на кръвта', плът на времето, за което се разбягват всички
състояния или се случва онова, за което казват: ‘без време стана’,
музиката с хроматичните междуособици
и прекъсванията в хармония,
също и онова famine в ушите
на бедния Йоханес*
е (крещя ли?)
ключ, който трябва да удържи петолинието, петте сфери, петте
сетива, петте книги.. красиво разстроени, без време
разпадащи се все във времето, петте брадви, разцъфнали в
пулс и старинна еротика,
незакалени и окаляни.
не извивай тази скоба.


*Й.Кеплер

B.Y.O.B.

Думите,
от които щеше да дойде облекчението, ако ги бяхме изрекли
онази планина мнителност беше рухнала овреме, нямаше ехо
а мъхът не никнеше и в ниските регистри,

насъбраха цялата пролет на миг изповядано лутане
и се възправиха като дървета насреща ни -
брони, готови за обличане, съшити с митологично лико
но всичките им ябълки бяха гнили, а кой ли гений ще пожелае да го удари круша,

опушиха върховете им дузина непорочно заченати в сенките мисли, които
опожариха дръвниците на обвинителите си и гледаха как цъфваха дръжките на
незакалените брадви и хумусът стенеше,

зад върховете им гръмна изгрев, за изненада на себе си
и разпръсна едничката порочна идея (за загнездване] в стръкове слама - златисти и остри и лъскави,
защото и калта не посмяхме да изречем.

И не ехото беше виновно.


-------- / ---


//--
--/-

езикът,
на който приключение е тъжна дума,
защото смразява с покана за край,
който продължава дълго
едно дълго при- ключване

улавя безмилостно и държи под ключ
до следващо замечтаване
длани и китки, разтворени за прегръдка -
най-личната
(както при сигурен сблъсък - ключ пред гърдите с болезнено разперени пръсти)

безскрупулно стягайки в гърлото с
абсурдното обещание за приласкаване, прием,
пристигане преди самото тръгване

езикът, способен да изпише
пепелта преди огнивото и
трепета преди скок
като
актиния върху устните

born in a night delivery

Игличките
ниско под глезена.
Стъпваш в дирите само на няколко хиляди грешници и
никой от тях не е виновен за щастието ти.
Страхувай се, това е красотата.

Винаги ще си бос пред сянката,
пораснала по билото преди теб.

Обичам беззащитността ти,
защото зад нея пари и следователно имам
какво да довършвам.
Имам кого да отричам безпощадно
и искариотски да соча,
задето още съм,
(доколкото).

Пия време от теб.
Нямаш свършване, когато съм жадна.
Приижда жаждата на прилепи,
малко остана ненаситена.

Страхувай се, това е красота.
Временно е,
после ослепяваме
напълно щастливи.

баня за снимката
[snap]shot

..нашепваш в шепи,
свити в полумесеци привичен ужас:

влез през едното ми ухо
и излез през другото:
ще станеш юнак нечуван,
ни с думи да го разкажеш,
ни с перо да_

да те гледам искаш

виждам те
като на длан
и с дланите си
снемам негативите ти
снемам раменете ти от болката
(тя беше моята вярна болка!)
хълмове от краката ти снемам,
аристос

и всичките ти игли виждам

и слушам:
ще ти откъсна ухото нечуващо,
още щом прокарам конеца си през него,
само нека да сваля
напръстника на
всички тези думи,
само да_

(снеми това,
не снимай)

макар че сраснал се е:
венозен клин
под хълма на фалангата
(нека само го кръстим,
преди да пометне мигът,
да го наречем например 'белег':
красив белег на усърдието да
вдяваш
и да бъдеш вдяван)

защо просто не го отрежеш?
показалецът
и без това те прави отговорен
посоката ще даваш по-невинно със
безименния,
ако някой узнае как да я поиска от теб
(защото тиквен е фенерът ти,
фар със семки и брада и без море)

казах,
дай на пилат пилатовото
измий тази кожа, преди да я хвърлиш,
белега заглади

облей и мен сега -
сега съм чиста и влизам,
на конци в ухото ти се вливам, понеже
убодох гласа си в крачето ти иглено

клино-
пис

запрашени са всички отвеси,
хоризонтите
и те запрашиха нанякъде
накъдето им видят очите птиците в мига преди да
изкълват ябълките им,
или само
накъдето им видят очите

[тежат ли перата ни
или още летим в пещери]

стара история, истеризирана в леко диплене на гънките*,
или историзираната истерия на глада

*Nietzsche, Fr.

Срещнах този човек и така ми рече:
..не възпитавай мисълта си да презира. взираш се, преди да презреш и прозираш след като си съзрял. пропълзяваш, преди да проходиш, дете на скръбта. о, знам, че жалейката ти е цветна отвътре, знам запада и виждал съм изтока ти всеки път, непокътнат е първият, вторият - неминуем. защото високите те мислят луна, а за ниските ще си самото дъно, самото дъно. смехът ти е неврастеничен, дете, от лудост е, упражнявай усмивката.. истинската усмивка е алергия към контрастите, първо започва отвътре, по стените на вътрешното тяло, по порите и невронните мрежи, бъбне като мафия, като мафия се пъпкува, а едва накрая разтваря и устните. болка и щастие си поделят питата, дете, мижат в съзаклятие и си играят на война, а всъщност вървят в една пътека и пресушават същата чаша. тебе, дете. ти си чашата, въпреки невралгията на старокнижниците.

Усмихнах се. Несъзнателна сенсибилизация? Антихистамините от незаслуженото препъване, докато се взирах в достолепната фигура със смътен копнеж, и последвалото счупване на три косъма от главата ми не спряха алергичната реакция. Напротив, получи се амплификация и мафията отвътре узря и се пукна. Тази усмивка не е слизала вече петстотин години от лицето ми и с нищо не се изтрива. Нали пия от същата чаша.. А с Болка дори сме любовници. Спорадично. С ниска степен на промискуитет съм за повече от спорадично. Ще ме съдят ли за болколожство на оня свят, който е същият? Иначе тласъците й са достатъчно силни и добри, щом чашата ми доброволно приема точно формата на изливаната в мен втвърдена болезненост. Щом не счупва врата ми, тази pain in the neck или pain in the a.s, все за мен, все в мен, все едно, я пускам в бокала. Колкото до Щастие – това е един дребничък, unisex и вечно нахилен тип, някаква скрита албиносия или рядката кръв го правят непоносимо безличен. И скучен за продължителна компания.

..”Алергия към контрастите.” Мъдрец. Нищо не каза за чуждите думи, полепнали по езика ми като мушици: сигурно знае, че не са чужди, а отчуждени свои. Силуетът му отмина пясъчно. Няма брегове наоколо. А ние напукахме устни от усмивки. Ето, заради такива като нас, които подлайват кервана, оазисите са вечно отдалечаване. Объркваме камилите, разсейваме ги, а водата в гърбиците се разплисква. Зноят приижда, а смехът пресушава отвътре и пука мехури в пясъка.

Но, казват, не по дългата брада ще познаеш кой от всичките е дервишът, а по странно разсеяния поглед, с който ти казва: ‘не знам какво мога да свърша за теб’.


________________ .

..Твърди
са водите ми. Някаква кристална топка ми предсказа за рядката кръв. Не подозирах, че ще е физическа болката. Рядка, почти прозрачна кръв. Някакъв блус ..беше нагънал стъпките в кората, за да спъне Бог и Той да закъснее за срещата. Варовито се изрони цялото ми търпение. Тръгнах си щастлив от Мястото на срещата. Доколкото си тръгнах, разбира се, щастлив си тръгнах.
..Нацепих целия кораб. Не ме беше еня за времето, извъртяно в руля. Мислех само за сала, който ще скова от треските: единствения, който ще ме отнесе като Хейердал по-близо до истината, тази невярна жена, а после ще бъде така добър покорно да ме удави.
..Обръщат кореми рибите, а високо горе някой съобщава, че пъпки са избили по лицето на Синята. Изхвърлят направо в тревата гнидите и триците и боклуците си някакви червяци, а горе Оня с дългата брада възкликва: нарисуваха картина човеците!
..Хладнокръвна е водата, когато дави рибите. Пия направо от солената вода. Щастлив съм от мисълта, че всичко с мен ще свърши бързо така. Доколкото съм, щастлив съм.

. ________________

Снимката е тази, не подлежи на операции на подмяна, вторично сухо(? ли се наричаше) промиване или друг вид разжалване. Снимката е, именно: сталактоните (обезочените страхове) и имагинерната проекция на другата половина от сталагм/ктитите (безръките или неокоренените/безкоренови фантазми). Колкото до мен - нищо, освен още един psychotic waltz dancer върху плаката с уморени крака, но нахраних гнева.. Фракталите на сития гняв.

unsolicited
заради онзи
vile ocean of violaceous violas violating silence

безпътнико, стори ми път да премина нататък
нататък са мълчаните води, прииждат
веднага след високите и се вливат с
устие в наизустена посока
(от места с ниско
към места с
високо)

да разпеем първо само билките, защото
онемяха на апокрифи и гузни са стръковете им,
недоверчиви към безмълвието
(като към ехо),
а стръмният свод на жаждата в чашките се скосява от
фини пробойни в ликото,
и само пчелите,
(тези невинни кръстоносци-ентропи),
разнасят мълвата на билките, смесват
мълвите им, пишат наивна история
на пресътворението, пишат Бог
както единствено може да бъде написан:
с безхитростност
и усърдие

и ето ги
живите знаци на времето (уродливо
домино, отлагащо мига на прозрение),
удобно отпуснати в удобно
извити дъги и параболи, свили в удобни
лули неудобния хаос след запетаята в
"пи" (и другите символи на неизбежния компромис),
удобно обкрачили своите ешове, за удобство зовани
"любими":
очакват полазника,
който ще оправдае времето,
и похабеното, и удълженото в
смисъл, значи и тях

а полазник ще бъде отново
тишината,
великодушната струя мълчана вода,
с приятното задължение на единствено и
толкова незаслужено
изкупление,

[ако не е твърде шумна
думата]

White Coma
на бръмбарите през зимата, на гърба ми,
на лицето, което предпочита да е опако (Off, [Drag]-Off)
Strawberry fields forever..
слама за конете
слама за Спасителя
слама и за ягодите
с-лама като с-
праведливост.

о, Авалон, Авалон, овце блеят за теб сега
самоиздояват се шумно
и поливат обилно плодовете под сламата
за характер на графиката и повече
драма.
само Джон те опя по посока на вятъра,
бедни ми Авалон.

кой изпя революцията така
кротко и светло,
както Ленън?
Revolution..
никой, поне в окцидентума.
патетиката е в набъбването на пашкула.
приижда сетне прозата на пеперуди,
различно цветни и еднакво
несъстоятелни.

хей, всички мои деца,
Come together.. over me,
да, дъвчете внимателно, в такт,
също и костите – кухи са(литнах веднъж).

еднаквото начало на
Агънце мило байново
и
Summertime
не е странстващ мотив,
но не е и избор.
между разливащото се его
и
стигмата на оцеляващия
е немислима алтернатива. има само празнина,
която е красива, понеже е незапълнима,
незапълнима, понеже е носталгична,
носталгична, понеже е поствавилонска.
Българийо,
пастирите ти измряха като мухи,
а стадата ти вият срещу мътното й око.
нима оправдаха всички съмнения?!
легализираха целия скепсис?
едно пощадих за себе си -
спасителна улика в престъпна
футилитарност
(инак боли - осъзната futility),
инак ще казвам, че
all we are saying is
Give Peace a Chance
само Imagine,.. и (хм, весело):
and no religion, too.

‘аз съм пеперудата върху тази дъска.
забодени с другите, сме част от колекция.
карфиците бляскави
бяха наши мечти.
но само свободни от тях
отново ще летим’
помниш ли колко тъга изтъгувахме,
колко време изтъргувахме около това богомилско
‘колекция’,
лъснало като опущение сред опуси
(примерно).
с всичко бяхме съгласни:
религията - свещен атавизъм,
единствен оправдан копнеж по предишност,
тленните мечти, приковали душите в зависимост,
и гласа на Воев, с цялата история в него:
болката в “тази” -- ужаса при “бляскави” -- надеждата в “отново ще”
всичко,
освен обвинителното “колекция”.

или помниш само чарлстон-крачолите
на вятъра прашен, помитащ илюзии
в женските ъгли на улиците
и нейния чарлстон
(нали съм друга сега),
и онези тримата на шприц на тавана,
където иначе щяхме да правим <свободна любов>
(боже, смях ме напушва),
защото, нали, All [you] need is..,
както и мъничките ми,
мънички,
мънички
пети,
по които настоявах да продължа,
за да спася самия път от
износване.
сега,
когато мъничките,
толкова мънички, колкото смели
крачета до мен
се заплитат опасно в онези същите крачоли време,
ще запретна фунията ерес високо,
за да вдишам обратно живителен полъх съмнение
и да отложа момента, когато ще
Get back to where [I] once belonged
с отпуснати
подгъви.





lando ho!
здравейте,
аз съм Вашата лична скука.
аз съм вярна и
непогрешима и
предана
и винаги толкова лична

dull dolly, здравей,
разпознах те:
по съвършенството
аз пък съм
цялата
гадна
история

заедно правим
образ в разпятие
fiction in
cruci-fixion

mother mary,
miscarry!]

няма ли да спра да се о-
люлявам върху босотата си?

балерините се суетят
в танц за дъжд от олово,
измолвайки само порой глосолалия: фюжън от
фуга и фосилизирани ноти,
фисури разпаднато пред-
назначение,
снизхождащо
като изгрев в тила
(анагоге във възвратен екстаз)
парцалива заря от криле на фламинги

disambiguate!

балерините.. oсуетяват
с танц безумен непразни утроби
хтон е пръхкава люлка за мократа пепел у тях,
разтворила жалузи жал за жилите
отклонение,
пометнати в бясната жига,
(жигосанa с невъзможност нутация)
и сгъстява се
розовопръстата еос в дълбока лила

disassemble
stillborn into still-life dissembling history
in the shape of Things To Come

[оловото в мен}

oнова:

въвлече ме
да _'
въвлече ме
да с/поделя
горчивото в костилката,
заради
хипотетичната сладост
и, признавам, заради
мекото
(преди лягане?)
при ставане,
когато те удрят
в челото

(а няма стени,
стени вече няма

въпреки таваните,
където се затваряхме
с всичката лудост
на надеждата за
съответствие,
с неприлично издути
кореми
(от глад?)

онова:
заради което
си простих
(че забравих),
че всъщност
не

онова,
откъдето започнах
да се увличам
по раздрани гърла,
обезгласени,
за да запазя
моето собствено
девствено,
без един ясен звук,
неразпято
в хора от шумове,
без един взет тон!,

(когато ми го даваха
с толкова много
изкуство
и с онова оширение
в зениците:
виновностно::
познавам
тази гузност)

и онова,
в което гнездят
мъртвите вълнения
и причакват
с любов
(разбира се, с любов!)
топлите
последни
загребвания
(на същата тази надежда)

влекове
на скръбта по

носталгията по..
всъщност по
себе си

-

меко ме боли
за всеки стрък,
който пробива твърдта ми

безметежно
[което ще ни 'направи свободни' - истината]

глух метеж -
перли
в мидите ушни -
глас нечуван си, боже

не знае кого
ще облече суровата свила,
която оставя след себе си.
щастлива е
само да знае,
че колкото повече зъзне,
толкова по-дълга е нишката,
с която ще стопли в хармония.
мисълта ми за него -
копринена буба.

мисълта ми за Него –
пеперудена ларва.
великодушно невежество
за дарения код на душата,
за началото
на палимпсеста.
генетичната неузнаваемост
на цветовете,
които крилете ми ще понесат
да отразят от спектъра.

на/мига

езерно гладки са клепачите,
когато мигва
мигът

“Водя след себе си две сенки:
коя ли е моята?” (Ясен А., 'Хтон')

Ето какво:

В гъстия, средновековно непроницаем дим в пушилнята на балкона (антракт, представлението е точно след virgin night-a) чувам реплика (гласът е басов, съзнанието волево удължава надолу иначе арогантно издадената брадичка, силуетът е "класически Адонис"). Сянката, на която гласът титанично тихо говори, е аналогова. Продукция (сянката) на стенещото между устните на аноректичната дама с чаша без столче в ръка цигаре. Режисирана по всяка вероятност от невролептичния озон във въздуха, от скука забавляващ се с епидермални покушения. Репликата, както я чувам:

"Театърът е онази болна лоза, чиито туморни гроздове ще са вълшебен еликсир за бъдните; театърът е онова изкуство, което дава сцена на собствените ни ексцентритети, за да ги изживеем външно на себе си, и това да ни нормализира, да ни притегли към центъра. Защото театърът балансира от-бога съвършенството, което носим, с у-богото съвършенство, което наблюдаваме. Театърът е онази енергия, която изтласква протона от оловото, за да даде то отначало "болно", тежко, радиоактивно злато, което едва за бъдните ще стане инертно и здраво.."

В който момент една завеса порязва езика. Другият е удобно глух, за да се върне да доиграе скулптурата.

зелено грозде

гроздове любов:
чертае кръг
следа от охлюви под тях

про-

ретроспектирам:
носталгичния свян
на камък,
отпаднал нелепо
от посветено бижу;
как изпъстря се,
с жили дъга се налива,
при вида на гърдите,
на които
наречен е бил.

монокълът връща:
деликатния укор
в тържеството на
белега цъфнал,
скулптурирал
печата на празното
в отводненото
речно легло
под шията
слюдена.

перспективата:
разглезен е този бряг,
камъче,
от удавници,
мело-любов
и от зрелищни
приливи.
побледней на мига,
укрий пъстротата
предателски бликнала.

за спектакъла:
бледа
е свободата ти.
и студена.
но
(реплика)
само
защото е каменна.

at/tempt at/
disambiguation

топлото
умее да изстива
драматично бавно

наливам си север
(дано
дълго държи)

питието е
тънко, но не от лед,
никога.
просто слънцето,
попивало ласкаво в зърното,
е
стинещо,
бледо джудже,

което никак
не се забавлява в студа
пред огледалото

с парите, губещи
очертанията си с
вероломно
спокойствие

[панто]мимикрия

..”Нали съм най-огледалната на света?”
най-нарочната
шупла в кристала съм,
затова и първа ще го предам.
това предателство го заченах от себе си,
единородно е и
единосъщно.

но проказата.. закърнелите нокти
на ума, загнили в плътта му.
забранена - негата на болката.
нежелана - негата без болка.
изподраха петлите по гребените им.
на гребени нимфите неми просвириха..
а вълните се стичат гениално разрошени.

..калцираха нежност косата и ноктите.
пощадените митове - афродити с утроби.

да, най-огледалната си на света,
щом роди му
от себе си
това достойно предателство.

..“Нали съм и най-огледална в света?”
организъм
на възможните му отговори.
в несресани мотиви е обраснал цял.
среши решението, непрозрачна.
този ум не е мой, не е мой,
аз не го разпознавам.

милозливо поддържа проказата
умовете достатъчно трескави
и тресавищни
за един поне рошав мюнхаузен.
пожеланите митове – задушаващи бурени.
забранените - бури без задух..

..седименти безукорно гладки за плоскостъпите.
арлекинови маски на снета възможност.

ти си, да, ти си най-огледалната,
щом връщаш
цял образ
в достойно безпаметство.

ламбда
витражно
прошарва се траурът
с бъбнещи мехури светлина:
ослепителни миражи любов,
влюбени светулки.

пашкулите
на имащото да се случи
прииждат
на тънките си, слаби нозе
с мнима жертвеност
в крехкостта на походката.
театрално гноясват раните,
цъфва времето
в заклинателен жест
с ръка върху утробата,
напрегната
да разтвори пъпка бъдниче.

с ядка
в кората изнесена
завръща се предназначението,
докато всички образи
осиротеят на цвят.
преогъват се ъглите,
за да поемат суетата на мига
оправдано заслепение
в безжизнените форми
на ритуалното отегчение език.

езикът?
мнемо-техники
на оцеляването без тътен.
защото параходите прииждат
в локви.

умът
безстрастно съзерцава
засъхващото лепило по парчетата,
умува края си.
лихо..

лихо.
и някакво лишение в посоката.
и все пак толкова страст
в блуждаенето!
но прекрасна е..!

дългопола..
коприната
крие гъвкави,
стройни нозе
и препъва погледите,
взрени в търпеливото доверие
към двете патерици.
никаква жал!
буди само
възхищение.
и когато вятърът
милостиво разкрие гледката,
ще се огъне
стръмно нагоре коприната.
бедрата и глезените
вероятно са я заплитали красиво. някога.
катастрофално красиво.
защото там
няма нищо сега.

окуцялата
и виновна
любов.

възхитително предана
на патериците си..

Omnes
Алкално-млечен, гъстият нектар
неутрализира киселинната яма:
сексът е артроза на плътта.

Въглеродните вериги на тялото
естерифицират плазмата на душата:
некротичен сепсис на духа.

Обичам да гасиш киселинния зной
и да разкъсваш със зъби веригите.
Да любиш до бездиханност
собствената си смърт в мен,
сънувайки ме цялата
по Менделеев.

(Зухра)
приближи ме,
меко сияние,
Захир,
слонова кост
доверчива.
уталожен съм
в бледия ръб на тюрбана ти.
ще е лесно и тихо
в стъпките глинени
да се стичам отново
към недрата ти,
да се върна във
прашните кокали,
в упокоя на дюните -
верни джинове
на кристала на времето,
Захир.

свличам кожа
в естуара на залеза -
пергамент
ръкотворен
за грехове ненаписани.

аз съм от шевове.
ти си ръбът.
отначало сме,
Захир.

ще бъде красиво до призрачност,
брутално красиво
и тягостно светло ще бъде
да сме тек,
когато сме двама
в ръба на еклипса.
под твойта
безшевна джелаба
ще ме скъса елмазът на изгрева,
като тежка огърлица
ще ме разпръсне,
бледа Захир.

http://photos1.blogger.com/blogger/1541/4032/320/85b9re2.jpg

на_
глинените пръсти се разтварят сънливо
напипвайки с кротко търпение възела
в нежен сплит се заключват
около корена
заклокочва нега
-------------
колко дълго
ще устои камъкът ключов в прегръдката
ще опази ли самецът-клин своята властна достатъчност
-------------
еродира покорно
в повелята сладка на плитката
губи се
губи се
пагубно
дълго
-------------
и после
онзи тайнствен дъх и нюанс в уханната
мекост на глината,
който някога
някъде
нечии знаещи пръсти
ще познаят,
за да изваят от него
окото сляпо и мъдро на
дъното

loooousy-))


Квази, Мод и О! :::
-На себе си съм, пълно ми е с призраци и това боли повече от очакваното (Мод). Не бих ли могъл да изляза за малко? Modus exitus?
-Да излезнеш извън себе си, да "не си на себе си" е по-естественото състояние, ако се заловим за думите, о!голяли в парцаливата си метафоричност и о!босяли на фикция (О!). Защото ние не си принадлежим. Буквално погледнато, не сме "на себе си".
-Пичове, аз излизам навън (Квази) 'you coming?



toddle rocka
расте ми зъбче с форма на луна
или бъркам посоката:
може месецът да
търси окореняване
(небцето небе ли е винаги?)

скъпи, ще си имаме зъб
щастливо озъбване:
изпълзяхме на сухо,
прихванахме корен
(ще прехапе езика ни някога?)

имам си зъб
зъб на себе си:
какво състояние
в несъстоятелността!
(да го разклатя веднага?)

наивни ..на Митко Воев.
Деметриъс - със сребърни пръчици

Отзвук
Млад,
сляп
с фрак
и самонадеян,
прилепът решително напусна
тъмната, уютна и топла влага,
(за него само уютна и топла),
блъсна се в няколко сталактона
оплете се отрезвително
и ултразвуково
в шума на реката,
но оцеля-

Звуковият фон в пещерата
се наруши
и нащърби
необратимо,
назъби спектъра
в спектакъл,
подостри слух
за новосъздалата се
глушина,
подготви се
за отмъщение-

Разновесният
дисонанс
увеличи
глобалната ентропия,
лумпенизирани
електрони
напуснаха орбиталите си
и в резултат
от пещерата
излезе Звук.

Озърна се,
получи ускорение
и се заби
в празното
да си търси отражението.


angry chair
Аз съм къдрав щрудел.
Главата ми е “Дюн”:
помня слабо,
знам тънко,
мисля рядко.
Слабо, тънко, рядко.

Помня само една шега: за карфиола.
'Какво значи cauliflower?
Flower с college education.'
(сложното е костюмирано просто,
а “колежанин” е кройка, не плат).

Зная само едно: за релативизма.
Мусонната влага на Индия,
пустинният пек на Атакама
и арктическите ледници
пораждат еднакви миражи.

Мисля само насън: за края.
Че великанският пристъп на инерция
е канска прокоба за съня на света,
а инервация е възможна
само с нов Голям взрив.

След безпощадно натъпкване
на цялата световната плънка
между две кори от щрудела.


Ella
Ела (не онази от “Тихият смях на Ела”):
Гола, край телефона, очаква времето да дойде.
Винаги, винаги чака дълго,
до посиняване.
“Гад! Какво да го правя, когато се появи?”

Вариантите са три:
Убиваш време.
Губиш време.
Печелиш време.

Моментът (дребен, нагъл, пошъл тип):
Тирбушонено, постъпателно-въртеливо навлиза в Ела
и върти, върти обръчи смисъл около голото тяло.
"Оковавам те, стягам те в обръчи, временно-бременна Ела."

Сега вече знаеш, Ела.
Сдоби се със смисъл.
Намери Момента.
Ще родиш Време, Ела.


ПолярнО
лъха болестно студ.
прерязва утробата
на частния
(иначе публичен)
дом
с всичката
(бездомна) любов,
награфитила
въздуха спарен
с илюзии,

стъпките кални
на Гаргата сприхава
чупи на две – за днес и за
„късно е вече”,

гръбнака хребетен
на Самеца зад паравана
изопва в шпиц-
висулка ледена
(хладно оръжие),
за да обеси
мъжката си
немощ.

запъпля стъклен мраз
под кожите дебели,
студена пот смоли
в утробата, Марчела.
и Гаргата е
като смъртник вкочанена
тази вечер.
клиентите са
само воайори
и всичките -
с измръзване.

сантиментален хрип пълзи
из вените
полярно-ледени,
Марчела.

а може би боли?
любов.., навярно
(това ли беше думата?)

измий потта,
от хипнотичен транс излез,
Марчела.
щом връхчетата те болят,
то значи жива си все още.
хвани се за висулката,
докато цяла е,
и скачай смело във
"сега е време".
боли ли те?
топиш се, значи.


radix/кално
Ток.
Стръмно
подпухващ
волтаж.
Недрата не спят.
Недрата не са и тревожни.
Недрата говеят притихнали
утaени в кората,
глухонеми
за тихите стонове
на звездите,
изстивали
някога
в тях.
-/
Токове.
Стръвно
нагазват
кората,
калят хумуса чер
със перфидна небрежност,
изпотъпкват без страст
умореното време
и плесен
и нарязват с брутални длета
разкривени лица-диафрагми
върху кората
съсирена.

Изпръхват
с нежна кротост
и ласка недрата,
облекчено въздъхват
под пейзажа разкалян
с прошка
разбираща.

Някакъв корен,
който напомни за себе си
след бруталния марш
на обутите в токове призраци,
ще изсъхне със страст
и красиво,
и плесенно,
за да разтвори история
в доверчивата
плътност
на хумуса.


Евхаристия
Призори
корабът пияно сърфира морския бульон.
Човекът зад руля се побърка от видения -
червени гларуси като изстреляни конфети
се врязват в психеделичен транс
далеч над линията на хоризонта,
като пръски кръв от плътта на небето
във върнат наобратно кадър,
като глътка вино за причастие,
отхвърлено със спазъм на стомаха, -

а призрачните им отражения във водата
са като парещи целувки на Ариман,
които заклокочват под кораба.

От врящия бульон изскачат водорасли,
полепват се по руля съзаклятнически,
заплитат се в изтръпналите мокри пръсти

и само миг преди припадъка
небето просветва отрезвително
в съсипващото катартично синьо
на непоносимо красив изгрев,

но капитанът ще догонва този миг
във следващи животи,
защото бе твърде зает с халюцинации,
за да посреща изгреви.


scar tissue
Вали на бисквитки.
Амфетаминови.
Извалява се цялата химия
на вулгарния град по паважа.
Ечемици невронни
се пукат в небесната плът и вали.
И вали на бисквитки.
Ечемичени.
Макс и Мориц се валят в брашно ечемичено.
В оширението
зад последния ъгъл по пътя
под капчука бисквитено-хрупкав
ще я срещне,
ще я изслуша разсеяно,
ще извали
илюзионизмът на ласките,
ще запомни гърба й в стоп-кадър
и ще превали мига.

Помни съня,
в който тя
му звънна за срещата,
а звукът в телефона болеше.
Беше дълго и валчесто ехото
от гласа й в слушалката.
В коридор ли бе?
Болничен..?
Катастрофа в поредна илюзия?
Коридор на музей?
Докато перчела
рекламен крак сред експонатите,
клептообирайки
завист на пръчици?

На оширението.
Зад последния ъгъл.
Кръвонапълнени съдове
безраз-съд-но
полюшва натам.
Да изхвърли ечемика си
между сочните устни на ехото,
да заспи като малка бисквитка,
ечемичена.


17082 минус една нощ
Архивирана мечта
напусна покоите
и покоя си
в криптата
на капсулиран спомен,

капризно бризна
като нощно море
невъзмутимата локва
на душата,

излицемери мига
(пресметна лицето
на отсечката време),

повдигна се
на куб,
облакъти се
на ръба на
очните орбити
и хвърли кос поглед
през двата диоптъра
вкиснат от скука силиций,

изтегли сантиметър
насмешка
в ъглите на устните,
вписа учудване
в кръглите очни дъна

и сложи точка
на съня,
в който номер 17082
се опита да сбъдне
в пунктирна проекция
неосъществения си живот
на твърдото легло
в килията.


Абсент
Всяка сутрин
една звезда за последно догаря върху знамето
и нова кръпка изгрява като герб.
Всяка сутрин
сериен самоубиец обрязва Ришельо у себе си
и пощадява цирозния си дроб.
Всяка сутрин
сателити заблатяват небето над старата грешница
и я огърлят като кичозен нимб.

Старите казват,
че близнило дърво светкавица не го хваща,
понеже небето не повтаря.

Всяка сутрин
от мястото, където стволът се раздвоява,
се отделя нова смолиста сълза.
Преброени са нощите
на кукувицата, която понечи да изпие смолата,
за да спре хода на времето.


Изместване
I have been guilty of kickin' myself in the teeth (Alice in Chains)

или:




Не разбираха беззъбия ми говор.
Ревнуваха, че Думите ми
принадлежат единствено на мен.
Когато огладнях,
нарекоха къркорещата локва
под сплита слънчев вентри-
локва
и ме оправдаха,
копелетата,
на основание липса
на достатъчно доказателства
за виновен отказ от език.
Толкова бях свикнал да съм обвиняем,
че пожелах да умра от смях
с клетвен жест върху една книга.
В този миг заседателите заченаха съзнание за време.


Нямам и толкова
Човекът със странните уши
попита за Мястото с двуметрови стени.
Дайте му избор,
усмивка
и време.
Това поне
го имате в излишък,
жени.

Офертата е следната:
Затворът
или
гроб.
Двуметрови и двата.

Стените – целите в бръшлян,
онези вътре - в райе, под номера,
натъпкани в годишници.
До другото се стига без упътване.

Да Ви затворя в себе си ли,
господине?
Не съм двуметрова.
Бръшлян не съм,
едногодишно съм.
Освен това съм тъпкана с народ.

Не съм аз
влажната Ви яма.
Не зная де е гробът, който търсите.
Аз плитка съм,
два метра нямам даже.
Да нося кръста Ви ли,
господине?
Ще забодете
кръста си в калта ми?

..Да, бледа, тъпкана и плитка
женска кал.
Бъди ми гроб,
в теб искам да изгния,
зад твоите стени
ще излежавам
доживотната.

пресеч(е_)но

на пресекулки говори:
"не е небе.
не го гледай, небето е
другаде.
гледай долу; аз винаги,
всеки път,
си намирам по нещо изпуснато.

не небе, а проскубани облаци:
бета версия
на бешамел,
забъркан в казани
за бедните ангели,
от яйца на птицата рока,
дето снася единствено в Африка,
и от мляко, от камъни стискано
в езически митове.”

не-небето е
с прищъпнати краища::
разцъфнала бенка
на чело на момиче,
което сънува
как друго момиче
клечи край някаква
буйна река
за мълчана вода,
за да сънува
същата вечер
Орисания.

не-небе
с протъркани облаци:
фарфалаци от водород
и настроение божие,
настилка мокра
за небесните пътища,
дето са също неведоми.

опърпани облаци –
пресечено мляко
в казана
на небесната глъб.
ние ли всъщност пресякохме
млечните пътища?!
разсеяно
и незлонамерено
прегорихме (пресякохме)
кърмата на Еа?
прекосихме (пресякохме)
небето от мляко?

“Бог бе тук. и остана. донякъде.
кипна млякото
и ни заръча.
прегорихме го, не от разсеяност.
и нагарча
кремът сега.”

поносимо горчи,
засега.

табуирана
невнятна
татуирана по ноктите,
нефелна
отиваща си без време:
гностична гной в съзнанието
изсипваща се в гниди от
гнила романтика
разказваща се в гномите на гъгнещи гномове
(в каквито се превръщат всичките ви елфи)

[избирам причините
..откритите пространства са зад нас],
където се докосват тънкописецът и
формата

повалям хоризонтите ти,
обгорелите им вертикално ръбове
валя у теб и
претендирам суета
оттичам се в пътеки прах
до врящите котели под пустинята

и ти се валяш доброволно
в брашното ми,
едрото

дойде
да наелектризираш в облак прашинките ли,
да изваеш
възбудени форми от праха ми ли търсеше

красотата, с която се
впиваш в прахана,
изтръгвайки ъгли от облака,
озаптява пожара на
залеза

замесваш се в мен и о мен
и с мен

а маята ти
ухае на..
същото, в което искам бавно да се давя,
докато еродира песъчливият
гръклян в гърлото на кладенеца ми

меся те
мачкам те
да добавя ли още от семето си
едро е; не те ли боля с
белезите зачатие,
които оставям по кожата
ще те засипя

обладавам те в танца към ниското,
графитен се вписвам у теб:
ще изрежа пътеки
до врящия извор в пустинята
диамантен изострям се,
да се вградя кехлибарено в нежната облост
на стона ти,
докато имплодираш отново
в аромати и музика

откъде си

брашно, колкото поемеш,
мая,
докато полудеят ноздрите ми